Многоръкият бог на далайна

И разлюляха трупа и го хвърлиха през синора. Няколко ръце веднага го сграбчиха и го повлякоха по камъните към една от малките усти.

— Илбечът е мъртъв! — викаха всички фразата, която напоследък беше почнала да става ритуална след всяко убийство. — Убихме илбеча!

Шооран спря да се обува. Възбудата от двубоя си беше отишла и той слушаше виковете в чест на победата си с чувство, различно от това, което бе изпитвал само преди минута. Илбечът не беше убит, илбечът беше жив — но къде беше човекът Шооран, къде беше изчезнала душата му? Дали беше останала в тъмницата, или се беше изгубила някъде из безбройните оройхони, дали беше загрубяла и се беше ожесточила сред толкова много коравосърдечни хора? Или я беше убила великата идея, дългът, който от човек го беше превърнал в илбеч? Стана му ясно защо никой не може да го обича. Това нямаше нищо общо с проклятието на Йороол-Гуй — просто подвигът му беше свръх всички човешки сили…

Ръчичката на Ай го докосна по рамото. После Ай клекна зад него и долепи челцето си до гърба му. Шооран знаеше, че тя прави така само когато е много уморена, но все пак си помисли, че може би иска да го утеши. Още повече че нямаше от какво да е уморена — бяха си почивали цялата нощ и целия предишен ден.

— Тръгваме — каза само Шооран и завърза втората обувка.

Обущата на първия убит му бяха стягали, тези му бяха съвсем по мярка.

Ай скочи с готовност, както винаги, но внезапно се олюля, хвана го за лакътя и седна на земята.

— Не мога… Болят ме краката…

Шооран погледна тънките й като сламки на хохиур крачета, после погледна отслабналото й лице. От колко дни не беше яла нищо? От пет? А може би и от седем?

— Чакай тук — каза той. — Ще донеса храна.

Огледа харпуните: и своя, и този на непознатия, помисли малко и взе и двата. Взе и връзка факли, направени от смолист туйван — единствено на идиотите по тези земи можеше да им дойде наум да горят дърво! Провери пак снаряжението си и се усмихна мрачно — съдбата те кара да си плащаш за всичко, дори за чуждите гащи — а после тръгна към най-близкия от неразорените мокри оройхони. Спря пред дупката на шавара, запали първата безценна факла, вдигна я и стъпи в дълбокия нойт. Ако Йороол-Гуй, който беше съвсем близо, го затвореше в шавара — край на илбеча. Но нямаше как — гладната Ай седеше до багажа и го чакаше да се върне с храна.

Беше студено и лепкаво, дори факлата като че ли светеше все по-слабо. Първите пещери и тунели бяха отдавна опустошени от ловците и Шооран мина през тях, без да спира. Не го беше страх, че може да се заблуди — отдавна беше свикнал да намира пътя си из безбройните тъмни коридори на алдан-шаварите, но виж, нойтът, който вече стигаше до кръста му, го плашеше. Едно е да се сразиш с нещо, което виждаш, но сега Шооран имаше чувството, че към корема му се протягат назъбени щипки и че всеки момент ще срежат жанча и ще разкъсат ризницата му. Едва местеше краката си през гъстата каша. Молеше се да стане по-плитко, но коридорът се извиваше в най-различни посоки, разширяваше се в тъмни пещери и пак завиваше — нойтът все така беше до кръста му, дори по-нагоре. На една от стените помръдна сянка и изчезна. Най-вероятно беше тукка, която изчезна само за секунда. Шооран замахна с харпуна подире й, макар да разбираше, че тя вече се е гмурнала дълбоко към дъното. И точно този удар с харпуна го спаси, защото острието не срещна дъно и той залитна и насмалко да пльосне в нойта — беше стигнал до входа за долното равнище. Тези входове обикновено бяха по средата на пещерите. Този обаче беше по средата на тунела.

Като опипваше пода с харпуна, Шооран опита да заобиколи дупката — надяваше се, че каменният перваз ще издържи. Но в момента, в който го напипа с крак, нещо го сграбчи за глезена и го повлече надолу, към ямата. Шооран се дръпна и удари с харпуна, но не улучи нищо. Невидимият хищник продължи да го тегли надолу.

Той запъна единия харпун в отсрещната стена на тунела, а с другия заудря слепешката невидимия си нападател. Дано само да не беше уулгуй! Никой не знаеше как да порази блед уулгуй… а освен това бледият уулгуй не ставаше за ядене… макар че сега не беше време да мисли за ядене.

Тварта явно разбра, че няма да може да го повлече надолу, и почна да изплува. Нойтът мазно се люшна и оттам се подадоха четири назъбени щипки. Долните две се скриха веднага, но горните защракаха и почнаха да се приближават към него — щръкналият осезателен мустак, с който гвааранзът го беше хванал за глезена, го насочваше към него много по-добре от мъничките му очички.