Многоръкият бог на далайна

Така свършва животът. Един ден се оказва, че всичко, което си направил, не само е безполезно, но и носи само зло. Любовта ти убива, грижите ти носят гибел. Помощта ти носи смърт и си по-страшен от цяла дузина многоръки дяволи. И когато животът ти свършва, нямаш никакъв изход. Далайнът няма да те вземе, шаварът също е затворен за теб, защото в момента на смъртта ти ще се роди нов илбеч. Хвала на мъдрия Тенгер, че е предвидил всичко. Съдбата е предопределила да съществуваш и днес, и утре, и после, когато започне гладът, и когато дойде следващият мягмар, и още много дузини години.

Шооран и Ай се бяха преместили във владенията на Моертал — в средата на годината тук беше по-лесно да се изхранят. Първо, поданиците на предвидливия Моертал живееха по-богато, второ, тук беше последната останала относително голяма част от далайна и скитниците се страхуваха от Йороол-Гуй. Двата други останали залива бяха широки само по един оройхон, а този тук беше широк три. Приклещеният бог наистина се беше укрил тук, но напоследък се показваше рядко и чавгата по брега растеше на воля.

Но когато наближи краят на годината, крайбрежието се напълни с изгладнели хора. Еетгон излезе прав — предишните суши не бяха нищо в сравнение с тази. Трети месец нивите не раждаха нищо, а се чу и че изворите в подножията на суур-тесегите били пресъхнали. И това сигурно щеше да доведе до ужасни последици, но Моертал се намеси и почна да раздава вода — безплатно и на всички: дузини цереги излизаха всеки ден до синора на всеки мокър оройхон с пълни мехове. Опашките бяха огромни, но редът се поддържаше от самите скитници, като нарушителите се прогонваха и дори убиваха. Церегите не се намесваха в тези неща.

В южната част на страната на вана, където одонтите бяха решили да продават водата като едно време, започнаха да избухват бунтове; на север също беше неспокойно. В земите, останали без управление след рухването на държавата на Добрите братя, никой не се бе погрижил да се запаси с храна и вода и като нямаха друг изход, жителите им тръгнаха да щурмуват костената стена. Посрещнаха ги със залпове от татаци — нали Моертал още преди много време предвидливо беше изкупил цялата артилерия на братята. Предизвиканата от глада война се превърна в истинска касапница и шаварът пак почна да се задръства с трупове. Никой не знаеше какво става в страната на изгнаниците, но Шооран беше сигурен, че Еетгон е успял да се подготви за несгодите и че се е запасил и с храна, и с вода, и че дори е укрепил границата, така непредпазливо разрушена от глупавата злоба на илбеча. Най-вероятно и там раздаваха вода, а може би дори и зърно, взето в началото на годината като данък.

Моертал не даваше зърно и поданиците му, които не бяха достатъчно предвидливи, за да се запасят с храна, мряха от глад, защото чавгата не стигаше, за да се изхранят всички. Появиха се и случаи на людоедство.

В цялата тази неразбория Шооран и Ай живееха доста по-добре от другите — Ай от пръв поглед разбираше къде има чавга, а Шооран стана ловец — носеше жирхове, а понякога и тукки и по някой малък парх. В шавара вече почти нямаше големи хищници — Йороол-Гуй също трябваше да яде, — така че най-опасното там бе да не попаднеш на зогг. Всъщност не беше даже толкова опасно — палиш факлата и изгаряш зогговете до един, — обаче тогава трябва да се простиш с надеждата да хванеш тукка, защото тукките панически бягат от огъня.

Но така или иначе, на Ай и на Шооран им беше по-лесно да оцелеят, защото имаха предостатъчно опит.

Шооран беше успял да убие един доста голям парх и сега го беше изчистил, режеше месото на тънки ивички и двамата с Ай го сушаха на аварите, за да не се развали.

Ай обръщаше с една плоска кост съскащите парчета, които той й подаваше, и както винаги, мълчеше. Шооран мислеше за онова, което беше видял сутринта…

Сутринта, докато крачеха покрай далайна с надеждата да намерят нещо, което да им свърши работа, бяха видели един човек — беше клекнал и режеше една изхвърлена на брега риба. Най-обикновена, абсолютно безполезна риба, от онези, които смаленият далайн продължаваше да изхвърля на брега и които бяха толкова негодни за нищо, че дори нямаха имена. Плавниците й не ставаха за игли, люспите й пък не ставаха за нищо, и Шооран дори се зачуди защо ли този човек я реже. И чак когато се приближиха до него, видя, че я яде: режеше си парчета възрозово пихтиесто месо, дъвчеше ги, мляскаше и гълташе.

— Защо я ядеш? — попита го Шооран.

Човекът го погледна — очите му бяха помътнели — и едва успя да отговори с вече парализираната си уста:

— Много е сладка. Само дето ми се схваща устата. Обаче наистина е вкусна — никога не съм ял нещо толкова вкусно. Че няма само Йороол-Гуй да си услажда я! — И си отряза ново парче с почти вдървените си вече ръце.