Многоръкият бог на далайна

Когато още не е залят от нойта, шаварът е сух и човек може да стигне чак до дъното му, но все пак не прилича на алдан-шаварите в сухите земи. В алдан-шаварите винаги е ден, макар да е почти тъмно, в новите шавари винаги е нощ — но не може да се нарече вечна, защото само след едно денонощие те се запълват с лепкава гадост, в която няма място за понятията светлина и мрак.

Шооран се сепна и се събуди. По някакъв начин усещаше, че на повърхността е пладне и че още е рано за излизане, но какво тогава го беше събудило? Седна и се вгледа в мрака. И от мрака се показа черният уулгуй, с който не се бяха виждали от толкова години.

„Спя“ — успокоено помисли Шооран и затвори очи.

Няколко минути лежа и слуша собственото си дишане, после очите му сами се отвориха. Уулгуят все още беше тук и го гледаше.

— Защо убиваш далайна? — попита уулгуят.

— Защо те е грижа за далайна? — отговори с въпрос на въпроса илбечът. — Ти си мъртъв от много години, няма те никъде освен в паметта ми, и след като на мен далайнът не ми трябва, значи съдбата му не засяга и теб.

Уулгуят поклати глава.

— Грешиш. Не съм мъртъв и никога няма да умра, макар да се опитваш да ме убиеш. И те питам: защо?

— Значи ти… — Шооран сухо преглътна, не можеше да изговори името. — Значи ти си… Многоръкия? Ти си богът на далайна?

— Има ли значение кой съм? Може да съм само ехо на мислите ти в празния шавар. Но това не променя смисъла на въпроса ми. Виж какво направи със света! Аз създадох вселената и й дадох закон, и въведох ред. И сложих граници на всичко — дори на себе си, и хората живееха — поне повечето хора, — без да ги е страх от шавара.

— Сложил си граници не само на шавара обаче, но и на хората. И твоите граници, закони и авари ги оковават. Бях в затвора и знам, че е по-добре да си мъртъв, отколкото да живееш в тъмница.

— Ти беше наказан и лежеше в собствените си нечистотии, и ядеше боклуци, а аз давах на хората толкова зърно, месо и вино, колкото можеше да роди земята. Не съм виновен, че това не ви стигаше.

— Живях и в алдан-шавара и ядях и пиех, колкото искам. Но пак бях окован. И не само тялото ми, но и думите ми бяха оковани, и братята решаваха кога да работя и кога да почивам. И опитах и този така наречен сладък живот, и знам, че е по-добре човек да умре, отколкото да живее така.

— Така казваш ти, но какво ще кажат другите? Дали ще се съгласят с теб? Нали дори не всички каторжници избягаха. Кой ти е дал правото да решаваш дали другите да живеят, или да умрат?

— Не изпитвам жал към онези хора, които са се превърнали в бовери. Нищо общо нямам с тях.

— Виждам, че си още по-ужасен от мен, илбечо. Защото всеки, който мисли като теб, може да победи, а хората, ако те надживеят, ще те запомнят като велик бог. И тогава ще станем трима: старецът, който направи всичко и не прави нищо, аз — неговата сянка и неговата истинска същност, и ти — предвечният и единосъщен син и заедно с това — най-доброто творение, ти, дошлият в името на любовта и убил света. Жалко, че няма да има кой да слави тази троица. Но запомни едно — аз ще направя всичко, та това да не се случи. Дълго бягах от тебе — но вече няма да бягам.

Страхотен удар разтърси шавара, чу се тътен и Шооран скочи. Познаваше този тътен много добре — Йороол-Гуй излизаше на оройхона. А той беше спал в шавара, без да помисли за възможно нападение, и сега беше изгубен…

Побягна по неравния под към горното равнище, но какво значение имаше това, че ще се качи на него? Йороол-Гуй имаше предостатъчно време да заеме целия оройхон.

Отвън тътнеше ужасната какофония на разрушението: плясъкът на далайна, скърцането и пукането на трошащите се камъни.

Шооран се хвърли към един от отворите под тавана, успя да се промъкне през него, като съдра жанча си, и излезе на върха на един от суур-тесегите.

Свечеряваше се и небесната мъгла блестеше във всички оттенъци на червеното, аленото, карминеното и пурпурното — това бяха минутите, когато целият свят изглеждаше потопен в кръв. Шооран се огледа да види накъде може да побегне. Йороол-Гуй беше близо, но все още не беше стигнал до този суур-тесег — движеше се съвсем бавно. Шооран нямаше време да се чуди защо е така, щеше да мисли за това, ако оцелееше. Смъкна се по склона и хукна наляво, към спасителния синор. Земята още не се беше покрила с хлъзгав нойт и краката му стъпваха уверено по нея. Щеше да стигне!

Синорът беше все по-близо с всяка крачка, а Йороол-Гуй изоставаше все повече и повече. Шооран прескочи спасителната черта, подхлъзна се — тук вече имаше нойт, — падна, веднага се изправи и викна тържествуващо:

— Не успя да ме хванеш, гадино!

И изведнъж замръзна. Защото това, което видя, нарушаваше всички закони, с които беше свикнал за двете си дузини години живот.

Йороол-Гуй пълзеше и по двата оройхона, без да обръща внимание на непристъпния по закон синор. И пипалата му се виеха и отсам, и пльокаха в нойта, и трошаха камъните…

Това приличаше на кошмар и също като в кошмар Шооран побягна. Тичаше бързо, но Йороол-Гуй, макар и бавен, беше по-бърз от тичащ човек.