Началото (Първа част)

Знаеше го, разбира се, и го бе виждала по различни поводи — последният път бе на моста, когато зазидаха баща й. Не се ползваше с добро име в Хаги, макар че малцина дръзваха да изразят мнението си открито. В един град, в който прегрешенията не бяха нещо необичайно, той бе считан за развратник и — което бе по-важно — хората говореха, че е страхливец.

— Защо? Какво може да е сторил Хаято, че да оскърби Масахиро? Как изобщо са кръстосали пътища?

Харуна се размърда неловко, като съзнателно избягваше погледа на Акане.

— Господарят Масахиро ни посещава понякога… под чуждо име, разбира се… и ние всички се преструваме, че не го познаваме.

— Нямах представа — рече Акане. — И какво се е случило?

— Хаято беше доста пиян… доколкото разбирам, почнал е да се налива, след като те е видял. Опитах се да го накарам да си тръгне мирно и тихо и той уж прие, но отвън на улицата се натъкнал хората на Масахиро. Почнал да ги ругае, да проклина владетелите Отори и най-вече господаря Шигеру… прости ми, че ти казвам нещо тъй ужасно. Те проявили голямо търпение, опитали се да го накарат да се успокои — разбира се, всички били с дрехи без отличителни знаци, тъй че било лесно да се престорят, че не са лично засегнати. Всички познават Хаято, хората винаги са го харесвали, затова най-вероятно са щели да го подминат, но в този момент излязъл Масахиро, чул думите му и след миг всичко свършило.

— Никой няма да обвини Масахиро — рече скръбно Акане и за пореден път избухна в сълзи.

— Не, разбира се, но той отишъл и по-далече. Наредил да изгонят семейството на Хаято от дома му, конфискувал земите му и заповядал да убият и синовете му.

— Но те са още деца!

— Да, на шест и осем години. Масахиро казва, че трябва да платят за оскърбленията, нанесени на клана от техния баща.

Акане не каза нищо. Жестокостта на наказанието я смрази, при все това владетелят Масахиро имаше право да постъпи както желае.

— Би ли отишла при него, Акане? Би ли го помолила да пощади живота им?

— Ако Шигеру беше тук, можех да се обърна към чичо му чрез него, но той е далече на изток. Дори да проводим най-бързия пратеник, пак ще е твърде късно. Мисля, че Масахиро изобщо няма да ме приеме.

— Повярвай, съжалявам, че те моля за това. Но ти си единственият човек от познатите ми, който има някакво влияние в крепостта. Чувствам дълг към Хаято да се опитам да спася децата му и тяхното наследство.

— Масахиро ще се почувства оскърбен дори от молбата ми за аудиенция. Вероятно и мен ще прати на смърт.

— Не, той проявява интерес към теб. Често са го чували да изразява съжаление, че вече не си в моя дом на удоволствията. Винаги сравнява своите момичета с теб.

— Още по-зле — рече Акане. — Ще се поставя изцяло в зависимост от неговата милост. Ако пощади децата, какво ще поиска в замяна?

— Ти се ползваш със закрилата на Шигеру. Масахиро няма да посмее да се възползва от теб.

— Опасявам се, че това няма да се хареса на Шигеру — рече Акане, съжалявайки, че той не е там, за да може да говори направо с него.

— Владетелят Шигеру е състрадателен по природа — отвърна Харуна. — Той не би изисквал подобно наказание.

— Не мога да го сторя — рече Акане. — Прости ми.

— Тогава утре ще са мъртви — промълви Харуна през сълзи.

След като по-възрастната жена си тръгна, Акане отиде при олтара да се помоли за духа на Хаято, да му поиска прошка заради ролята, която самата тя бе изиграла в неговата трагична съдба, и заради гибелта, която любовта му към нея бе донесла на семейството му. Той обичаше децата

, помисли си тя. Искаше да му родя деца.

А сега щеше да изгуби синовете си, нямаше да има кой да продължи рода му, семейството му щеше да бъде унищожено. Нямаше да има кой да се моли за душата му.

Хората ще обвиняват мен, ще ме намразят. Ами ако разберат, че съм използвала магия срещу съпругата на Шигеру? И бездруго вече говорят, че съм го омагьосала…

Мислите й продължиха да се вият и гърчат като гнездо усойници и когато прислужниците донесоха обяда, тя не можа да яде.

С напредването на следобеда горещината ставаше все по-непоносима, а пронизителното цвърчене на цикадите — още по-потискащо. Постепенно безпокойството й отстъпи място на вцепененост и умора — чувстваше се толкова отпаднала, че почти не бе в състояние да се движи или да мисли.

Помоли да й приготвят леглото, преоблече се в лека лятна роба и си легна. Не очакваше да заспи, но почти незабавно изпадна в нещо като сън наяве. Мъртвият влезе в стаята, съблече се и легна до нея. Тя почувства познатата гладкост на кожата му, мирисът му я облъхна. Тежестта му я покри, също както в онези мигове, когато двамата се бяха любили за първи път и той се бе отнесъл към нея с такава нежност, както и в деня, когато баща й си бе отишъл и тя имаше непреодолима нужда от него.

— Акане — прошепна той, — обичам те!