Натоварени със зло

Ние се спуснахме да помагаме, но Г. А. изсъска насреща ни: „Стоп, стоп, не толкова усърдно, деца…“ След това изскърца на омбре, който се тресеше като желе: „След два часа да ви няма в града. Запушете с нещо устата на оня гад, вържете го и го оставете да се въргаля някъде, а от вас да няма и помен!“ После отново се обърна към нас и думите му все така трудно излизаха от устата му: „Помогнете да вляза в колата, деца. Но леко, много леко… Няма нищо, това не е счупване, просто той ме удари…“

Много внимателно го напъхахме на задната седалка. Аз седнах до него, така че да се облегне удобно на мен и потеглихме с голяма скорост. В този момент ме занимаваха само две мисли. Първата — кой е посмял? Втората — защо усещам отстрани тялото на Г. А. твърдо като дърво?

Отговорът на втория въпрос бе намерен бързо. Когато в медицинския кабинет на лицея заедно с Майкъл започнахме да обработваме Г. А., ние първо разрязахме широката дреха, с която беше облечен и която отпред беше цялата в кръв, а на две места беше разпрана от шията до кръста. Тогава се разбра, че под нея Г. А. е облякъл старинна бронирана жилетка от времето на войната в Афганистан.

Върху лявата му ръка от китката до лакътя имаше следа от страшен удар (нанесен или с някаква тояга, или с подкована войнишка обувка); дълга следа от охлузване по дясната половина на лицето, кожата на скулата му беше смъкната, а ухото разкъсано (сигурно удар с бокс, но за щастие, по допирателната). С удареното се занимаваше Мишел, а аз обработвах охлузването. Едва издържах — всичко в мен трепереше от злоба и жалост. Сега вече много добре разбирам защо лекарите избягват да лекуват свои роднини и близки.

По време на процедурите, както и следваше да се очаква, Г. А. непрекъснато се шегуваше. Не съм запомнил нито една от тези шеги, но много добре запомних как той изведнъж каза с горчивина в гласа: „Реакцията ми вече не е същата, дечица. Пък и никога не е била кой знае колко добра. А това беше професионалист. Сигурно от бившите десантчици.“ Също като хлапе, което се оправдава, задето са го победили в боя. Честно казано, звучеше ми много странно. И в същото време много трогателно. (Първоначално изобщо не исках да пиша за това — знам ли кой ще го прочете, — а после реших: всъщност, защо пък не?)

Вече привършвахме, когато и двамата с Миша си помислихме съвършено едновременно: какво ще лъжем сега Серафима Петровна и въобще всичките там. Г. А. моментално улови нашата мисъл и решително я пресече. Не трябва да се звъни никъде и не трябва да се съобщава на никого нищо. Още по-малко пък трябва да се лъже без да е абсолютно необходимо. Той много добре ще си пренощува в стаичката до кабинета, Князът ще му направи една инжекцийка за сън, а сутринта той, Г. А., ще бъде също като нов. Преди да ни освободи обаче, той заговори вече със съвсем друг тон — твърд, заповеден, без никаква следа от шега:

— Имайте предвид, че тази нощ вие изобщо не сте ставали от леглата си и не сте видели нищо. Аз съм се ударил, когато съм се подхлъзнал по стълбите. И още нещо: никакви опити да разследвате, да откриете, да отмъстите и други такива. Това е заповед. И молба. Не зная кое има по-голяма тежест за вас. Това особено се отнася за тебе, Мигел де Сааведра!

Ние се прибрахме в два часа през нощта. Сега е пет. Повече от два часа си блъскахме главите да разберем какво означава всичко това. Кой е този омбре? Каква работа имаше Г. А. в мазето? Той предварително е знаел за опасността и затова е облякъл бронираната жилетка. Защо тогава не ни взе със себе си? Какъв е тоя професионалист и откъде се появи? Нищо не може да се разбере. Само се нервирам.

Лягам си. Майкъл вече спи и само балончета от слюнка се пукат по устните му.

Не, Майкъл не спи. Обърна се към мен и каза мечтателно:

— Ама и оня си се търкаля сега там вързан. И със запушена уста. Нали?

Какво можех да му отговоря?

17 юли. Вечерта

Към обяд Г. А. ме взе със себе си в градското управление на милицията. Той е добре. Ръката му е сложена на превръзка през врата и почти не го боли. Колкото до охлузването, термидоновият пластир е велика работа. Лицето му почти не е подуто, съвсем леко се забелязва по външния ъгъл на лявото око.

Майор Кроманов ни прие веднага. Виждал съм го и друг път и винаги съм се учудвал колко много не прилича на началник на милицията. Той е едър, пухкав, с малко вяли движения и много обича да бъбри за най-различни неща. Повече от половин час си разказваха с Г. А. разни истории за падане по стълби. Също от трапове

26

, пандуси

27

и други наклонени места за минаване. После Г. А. премина към същността.

Каква е позицията на градската милиция спрямо акцията, готвена против Флората? Какво мисли по този повод лично той, Михайло Тарасович? Кое е по-правилно: милицията да вземе непосредствено участие в акцията, или да поеме ролята на някакъв ограничаващ фактор, на някакъв неутрален механизъм, чиято задача е да осигури реда и дисциплината? Въобще, разбира ли Михайло Тарасович в какво деликатно положение се намира?