Натоварени със зло

Седях притиснал корема си с ръце и се молех само за едно — да не проличи по лицето ми. Припомнях си разни неща: харакири, рак на стомаха, лисиче яде вътрешностите на млад спартанец. Сега просто се гордея, че независимо от моето нещастие, все пак чух, запомних и даже записах някои неща. Всъщност записах само това, което говореше Г. А. От Ребека в паметта ми е останал само резкия, почти истеричен глас, от който болките ми забележимо се усилваха, сякаш попадаха в резонанс с него. И още нещо — колкото повече тя викаше срещу Г. А., толкова по-тихо и печално говореше той.

Човечността е единно цяло. Тя не може да се дели на части и да се напъха в различни калъпи. А тази човечност, която проповядвате вие, се състои само от принципи и цялата е разпределена на отделни полици и вече я няма, останал е само един сборник с правила. Твоят ученик по-скоро ще предпочете да изгори старите си обувки, отколкото да ги даде на някой от босите флорове. И ще се смята за човечен в най-висша степен. „Иди и работи за тях!“ — ще каже той.

(Спомних си, че миналата седмица някакъв тип дал на Флората един сандък развалени консерви. Смятам, че бих могъл да обоснова логически позицията, от която това деяние изглежда като висша проява на човечност. Първа теза: човечността трябва да има здрави юмруци… И така нататък.)

Човечността стои по-високо от всичките ви принципи, каза Г. А. Човечността е по-високо от всички и всякакви принципи. Дори и тези, породени от самата човечност.

После забелязах, че те, който знае защо, вече говорят за лицеите. Оказа се, че съществуват две крайни мнения. Едните смятат, че лицеите трябва да се закрият като елитарни учебни заведения, които противоречат на демокрацията, а другите — че системата на лицеите, напротив, трябва всячески да се разширява и в страната да се откриват не три лицея годишно, както е сега, а тридесет и три. Или триста тридесет и три. Интересното в случая е, че и в единия, и в другия вариант по възможно най-добрия начин се слага край на самата идея за лицеите като училища, в които обучават бъдещите учители.

Не зная дали Г. А. е забелязал моето състояние, или е отпаднала необходимостта от по-нататъшното продължаване на беседата, но изведнъж (както ми се стори, без никаква причина) той стана и каза:

— Е, скъпа моя Беки, какво ще кажеш, гадно ли е да се чувстваш като Макиавели

24

в рокля?

Произнесе го с такъв странен глас, че всичките ми болки минаха отведнъж и аз се оправих — напълно мокър от пот, но свеж като репичка.

По лицето на Ребека изведнъж избиха червени петна, тя се състари и погрозня, но заяви предизвикателно:

— Нямам понятие какво имаш предвид.

Което си беше чиста лъжа. Разбираше отлично какво има предвид Г. А. За разлика от мене. Тогава Г. А. каза, вече съвсем тихо:

— По лицето ти присъдата чета, за мен и за моето дело.

И ние си тръгнахме. След като се сбогувахме вежливо.

Завихме надясно и много бързо се озовахме пред вратата на тоалетната. Спасителен въпрос за тройка: дали отидохме там, защото Г. А. имаше нужда от това, или той деликатно ми даде възможност да се възползвам? Пита се тогава, кое е по-правилно: да проявиш такава деликатност, която после ще накара по-младия да си блъска главата, дали в нея не е скрит някакъв унизителен опит да бъде манипулиран той, младият, чрез самодостатъчност; или да му кажеш направо — тоалетната е надясно, аз ще почакам тук. Може би, това за момент ще му се стори неприятно нетактично, но пък няма да има никакви обременяващи съмнения и рефлексии. Не знам. Не зная даже важно ли е това и дали си струва да мисля за него. Самият Г. А. сигурно не мисли за такива глупости и в подобни ситуации действа напълно рефлекторно. Но пък, от друга страна, същият Г. А. твърди, че в отношенията между хората няма незначителни неща.

Докато слизахме по стълбите Г. А. предложи цитат: „Вървели глупаците към къщи и въздишали. Единият взел гуслата

25

си и запял… Откъде е това?“ Вместо отговор аз продължих: „Недей шумя, мале, ти зелена горо…“ Този път обаче липсваше удоволствието, което обикновено изпитвахме при размяната на подобни реплики. Поне при мен беше така. Когато излязохме от сградата, Г. А. изведнъж спря, погледна ме сякаш гледаше през мене и каза замислено: „Когато добрият гражданин на една цивилизована страна няма към кого вече да се обърне, той се обръща към милицията.“ И ние тръгнахме към градското управление на милицията. Три спирки с автобус. Доста горещо. Никаква сянка.

Тъкмо минавахме покрай входа на „Снежанка“ и един много млад гражданин, който изглежда ни причакваше, тръгна редом с Г. А. С поглед, насочен право напред, без да извие глава, той му каза тихо: „Вече гласят автобусите“. Познах го, това беше оня същия храст, но вече без репеи в косите, измит и облечен цивилно като всички добри граждани.