Некромантът

Кларент и Екскалибур. Заедно. Вчера ги бе държал в ръцете си и бе гледал как двете оръжия се спояват, за да образуват един-единствен каменен меч.

Дори от другия край на стаята Дий можеше да усети силата, която се изливаше на вълни от предмета. Ако отслабеше своята бдителност, започваше да долавя съвсем смътни намеци за нашепвани мисли на безброй езици, от които само някои му бяха познати.

Изведнъж осъзна — почти с изненада, — че най-после, след цял живот търсене, разполага с четирите древни Меча на силата. Два от тях — Дюрандал и Жуайоз — бяха скрити в частния му апартамент в Сан Франциско, а останалите два лежаха на масата пред него… или пък сега беше един? А какво ли ще стане, зачуди се той, ако допре този меч до останалите два? Впрочем защо те никога не се бяха споявали заедно? Стояха един до друг от векове.

Докторът допи чая си, без да бърза, успокои мислите си и вдигна защитни прегради, преди да се доближи до вързопа и да го развие. Някои магьосници използваха комбинации от думи, заклинания и напеви, — за да прикрият мислите си, но Дий използваше най-старата от всички магии — музиката. Втренчен в бюрото, той си затананика „Грийнслийвс“, любимата песен на Елизабет I. Кралицата бе вярвала, че тази песен е написана от баща й, Хенри VIII, за майка й, Ан Болейн. Дий знаеше, че тази история не е вярна, но не посмя да й каже. Независимо от това простичката мелодия и древният ритъм създаваха идеалната защитна магия. Мърморейки думите на глас, той се приближи до бюрото.

— Уви, любима, ти напразно отхвърли ме тъй неучтиво…

Пръстите му видимо трепереха, докато разгъваше внимателно мръсния сив парцал, който бе намерил в порутената плевня, за да разкрие увития в него предмет.

— А аз те любех толкоз дълго и радвах се на твойта близост…

Върху полирания черен мраморен плот лежеше един от най-старите предмети на планетата. Приличаше на обикновен каменен меч, но бе нещо повече от това — нещо много, много повече. За двете каменни остриета, които се бяха споили, се говореше, че датират отпреди Древните и даже отпреди Архонтите, и че принадлежат на митичното Време преди времето. Широко известен бе фактът, че Артур е носил Екскалибур, а неговият син Мордред го е убил с Кларент, но кралят и Страхливеца бяха само двама от поколенията герои и злодеи, използвали тези оръжия. Те присъстваха, поединично или заедно, във всяко голямо събитие от земната история.

— Грийнслийвс бе цялата ми радост, Грийнслийвс бе моята наслада, Грийнслийвс бе златното ми сърце…

Трудно му беше да повярва, че най-сетне е намерил близнака на Екскалибур. Преди половин хилядолетие, когато Хенри VIII управляваше Англия, Дий бе започнал своите опити да издири легендарния Огнен меч.

— Аз бях край теб и изпълнявах мигом всичко, що поискаш…

Докторът си пое дълбоко дъх и вдигна меча. Макар че дължината му беше малко над петдесет сантиметра, той бе удивително тежък. Острието и простата дръжка изглеждаха като издялани от едно-единствено парче блещукащ гранит. В мига щом пръстите на Дий докоснаха топлия камък, силата на меча го заля…

Гневно извисени гласове.

Викове на ужас.

Крясъци на болка.

Дий потрепери, когато звуците изпълниха главата му, заплашвайки да го обсебят. Пеенето му се запъна.

— Жи… живот, земи, богатства… дадох за твойта обич и… и усмивка…

Мечът бе могъщ, невероятно могъщ, обгърнат в тайнственост и легенди. Вчера, когато Гилгамеш го видя, използва думите от древното пророчество — двата, които са един, единият, който е всички, — за да го опише. Дий винаги бе смятал, че в пророчеството се говори за близнаците, но сега вече не бе толкова сигурен.

— Грийнслийвс, завинаги прощавай…

Всъщност вече в нищо не бе сигурен. През последните няколко дни целият му начин на живот, целият му свят се бяха променили. И всичко това заради Фламел и близнаците. Те го бяха направили на глупак и го бяха поставили в ужасна опасност. Късите пръсти на Дий погалиха топлия като плът меч.

Прошепнати тайни…

Смътни обещания…

Намеци за скрито древно знание…

Дий отдръпна ръка и гласовете в съзнанието му утихнаха. Тънките му устни се извиха в жестока усмивка: този меч можеше да се окаже неговото спасение. Тъмните древни биха платили скъпо за оръжие като това. Той даже се зачуди дали не би могло да струва колкото безсмъртния му живот.

Телефонът внезапно зазвъня и завибрира в джоба му, и го стресна. Докторът отстъпи от лежащия на масата меч, извади телефона и погледна зацапания с пръстови отпечатъци екран. Очакваше да види невъзможно дългия номер на своя Древен господар, но там бе изписано „Поверително“. За миг му мина през ума да не отговори, но после любопитството — което бе едновременно негова най-голяма сила и най-голяма слабост — надделя и той натисна бутона за отговор.

— Позна ли гласа ми?

Доктор Джон Дий примигна изненадано. Гласът в другия край на линията принадлежеше на Николо Макиавели, който бе заминал за Сан Франциско.

— Да — отвърна той предпазливо.

— Тази линия уж трябва да е сигурна, но нали знаеш моя девиз… не вярвай на никого.

— Хубав девиз — промърмори Дий.

— Разбирам, че си оцелял.