Некромантът

През последните няколко месеца обаче Алкатраз се бе променил отново. Островът бе продаден на частна компания, „Енох Ентърпрайзис“, която веднага бе прекратила туристическите обиколки. А съвсем скоро след това бяха пристигнали нови затворници. Никой от тях не бе човек. Сред тях имаше създания, които Де Аяла познаваше смътно от моряшките разкази — върколаци, дракони и змейове, други пък, като минотавъра и сфинкса, знаеше от легендите, но повечето му бяха напълно непознати.

А после на острова бе затворена Пернел Фламел.

Де Аяла й бе помогнал да избяга от килията си и беше още по-доволен, когато тя успя да се измъкне от острова, оставяйки тук, при чудовищата, двамата опасни новодошли — Макиавели и Били Хлапето. Той се надяваше, че ще се задържат през нощта, за да могат призраците на Алкатраз да се позабавляват с тях. Само че двамата бяха спасени от един индианец и докато гледаше как лодката им се носи към града, Де Аяла се зачуди какво ли ще стане с неговия любим Остров на пеликаните. Сфинксът още бродеше из коридорите на затвора, страховитият паяк Ареоп-Енап бе омотан в гигантски пашкул сред развалините на къщата на надзирателя, а Морския старец и противните му дъщери охраняваха водите наоколо.

Призракът се понесе към върха на вишката и се обърна да погледне към града, който никога не би могъл да посети. Зачуди се на какво ли прилича този огромен град на края на континента. Виждаше извисяващите се към небето кули и изумителния оранжев мост, прекосяващ залива. Гледаше как лодките се носят по водата, съзираше металните птици в небето и различаваше блещукането на колите, които се движеха по брега. Когато той бе открил Алкатраз, най-големият град в Съединените щати беше Филаделфия, с население от трийсет и четири хиляди души. Сега в Сан Франциско живееха над осемстотин хиляди — невъобразимо число, — а в Калифорния: повече от трийсет и шест милиона. Какво щеше да стане с тях, ако чудовищата бъдат пуснати по градските улици и канали?

Несъзнателно Де Аяла се понесе над водата към града, а после невидимите връзки, които го държаха на Алкатраз, го издърпаха обратно. Той пазеше острова — но колко още щеше да продължи това? Силите на човеците и на Древните се събираха и както и да свършеше всичко, Де Аяла не смяташе, че неговият любим Алкатраз щеше да преживее идещата война.

А след като нямаше Скала, която да наглежда, той също щеше да престане да съществува.

Глава 29

— Софи, ще те помоля да направиш нещо, което може да ти се стори малко… странно — каза тихо Пернел.

Тя бе хванала Софи за ръката и я бе дръпнала настрани, докато Джош и Нитен прибираха пластмасовите столове. Ифа бе изчезнала под палубата, а Никола седеше на ръба на лодката със затворени очи, обърнал сбръчканото си лице към слънцето.

— Какво — попита предпазливо Софи, като се обърна да погледне Вълшебницата.

Късното следобедно слънце очертаваше ясно малките бръчици, които бяха започнали да се появяват по лицето на жената, около очите и в ъгълчетата на устните й. Софи не беше сигурна какво изпитва към Пернел. Все още я харесваше — все още искаше да я харесва, — но в тази жена имаше нещо, което започваше да я безпокои, макар да не бе сигурна какво точно.

— По-добре ще е да не казваш на Джош това, което знаеш — което Вещицата знае — за Прометей.

При споменаването на името на Древния очите на момичето трепнаха и от сини станаха сребърни. В соления въздух се разнесе съвсем слаб дъх на ванилия.

— Опитвам се да не мисля за спомените на Вещицата — каза тя внимателно.

— Защо? — попита Пернел, искрено изненадана.

— Никола ми каза, че има възможност нейните спомени да надвият моите и да се превърна във Вещицата… — Софи се намръщи. — … или пък тя да се превърне в мен. Ако си спомня всичко, което Вещицата знае… това ще ме превърне ли в нея?

Пернел се засмя тихо.

— През живота си не съм чувала нещо по-абсурдно.

— Но Никола каза…

— Никола ти е казал онова, което той смята за истина — каза Пернел. — Но греши.

Софи притисна очите си с длани и поклати глава, като се опитваше да проумее чутото.

— Но ако спомените на Вещицата станат по-силни от моите…

— Само че ти си тази, която си спомня, Софи. Винаги ще бъдеш ти. Аз съм живяла на земята в продължение на векове; мога да си спомня как миришеше косата на баба ми, а тя умря преди повече от шестстотин и шейсет години. Мога да си спомня адреса на всяка къща, апартамент, квартира и дворец, в които съм живяла през вековете. Един спомен не може да изтласка друг. Спомените на Вещицата просто са се прибавили към твоите. Нищо повече. Вярно е, че нашите спомени и опит ни правят уникални. Но ако Вещицата искаше да завладее спомените ти, би могла да го стори незабавно, на мига, когато ти беше при нея в Охай.