Некромантът

— Трудих се усърдно, за да запазя всички ви живи и в добро здраве — дори теб, Скатах — добави той. — От десет хиляди години чакам този ден.

— Десет хиляди години ли? — попита Шекспир.

— От потъването на Дану Талис.

— Бил си на острова? — ахна Скатах.

— Да, бях. И ти също беше там, Скатах, както и ти, Паламед, а и вие, Шекспир, Сен Жермен и Жана. Всички бяхте там. Отидохте, за да се сражавате заедно с оригиналните близнаци.

Настъпи дълга тишина, дори околните звуци замряха.

Накрая Скатах поклати глава.

— Това е невъзможно. Ако съм била на Дану Талис в миналото, защо не си спомням?

— Защото още не си била там — рече той простичко. Плъзна се от камъка и застана пред тях. Беше малко по-висок от Сен Жермен, но не колкото Паламед. — Събрах ви тук, за да ви отведа обратно с мен на Дану Талис. Близнаците имат нужда от доверени воини. Хайде, нямаме много време за губене.

— Просто така ли? — попита Паламед. — Не можеш да очакваш да се върнем в миналото и да се бием, само защото ти го казваш. Защо да се сражаваме за теб?

— Вие не се сражавате за мен — рече нетърпеливо закачуленият. — Сражавате се за оцеляването на човешката раса. Ако решите да не дойдете, Дану Талис няма да потъне и създанията, които познавате като човеци, никога няма да развият цивилизация. Всички вие по един или друг начин сте били поборници на човечеството. Време е отново да се застъпите за неговата кауза.

— Но ние не можем да дойдем с теб, не и сега — обади се Сен Жермен. — Трябва да се върнем в нашето собствено време.

Жана кимна.

— Какво ще стане с Никола и Пернел, и с чудовищата на Алкатраз, които Дий и Макиавели се готвят да пуснат срещу града? Трябва да се бием заедно със семейство Фламел.

Закачуленият поклати глава.

— Ако се провалим и Дану Талис не бъде унищожен, всичко друго губи значение.

— Момент само — обади се Уилям Шекспир. — Ти каза, че Дану Талис трябва да потъне?

— Разбира се. Ако островът не бъде унищожен, няма да има човешка история. Древните ще останат тук и светът, който вие познавате, никога няма да е съществувал.

— Но Никола и Пернел… — започна Жана.

— Боя се, че семейство Фламел и близнаците трябва да се оправят сами. Не можете да им помогнете. Но можете да помогнете в битката за цял един вид. Ако не го сторите, е безсмислено да се тревожите за семейство Фламел — защото те няма да съществуват.

За кратко групата потъна в мълчание, докато се опитваха да сглобят казаното от мъжа. Дану Талис още не бе паднал, защото още не бе имало битка. А те самите бяха воините, които щяха да водят тази битка. Група, доведена от бъдещето, за да насочи събитията в миналото.

— Ами ако откажем? — попита Сен Жермен. — Можеш ли да ни пратиш обратно в нашия свят? В Париж, в Шеруудската гора или в Сан Франциско?

— Не. Трябваше да изразходвам голямо количество енергия, за да създам това плейстоценско Сенкоцарство; не разполагам със силата, нито с възможността да ви пратя във вашия свят. Веднага щом напусна това място, то ще започне да се разлага и да загива.

— Излиза, че всъщност нямаме кой знае какъв избор, а? — рече Сен Жермен.

— Винаги има избор — рече тихо закачуленият. — Просто някои избори са по-лесни от други. Можете да дойдете с мен и да живеете или да останете тук и да умрете.

— Не е особено голям избор — рече Паламед.

— Само такъв имате.

— А на Дану Талис трябва да се бием, така ли? — попита рицарят.

— Да. Ще се биете — в най-голямата битка, която сте виждали някога.

Паламед погледна към Барда. Шекспир се усмихна и кимна.

— Винаги съм искал да видя някоя митична страна. Имам една идея за пиеса — трябва ми само обстановка…

— А пък аз мисля, че бих желала да видя родното си място, преди да потъне — рече Скати със странна напрегнатост в гласа. Изглеждаше още по-бледа от обикновено.

Очите на закачуления се присвиха отново.

— Да. Може дори да видиш родителите си.

Сянката отстъпи назад със сепнато изражение на лицето. Точно тази мисъл й се въртеше в главата.

— Имам един въпрос — рече тихо Жана и всички се обърнаха да я погледнат. — Как се казваш? Ти ни познаваш — всъщност, изглежда, ни познаваш много добре, — но ние нямаме представа кой си.

Закачуленият кимна.

— Имал съм много имена през вековете, но предпочитам онова, с което ме наричаха в самото начало на Дану Талис — Маретю.

Скатах ахна и безсмъртните се обърнаха към нея. Жана докосна ръката на приятелката си.

— Какво означава това? — Тя хвърли поглед през рамо към закачуления.

— Кажи им — обади се той.

— На езика на Дану Талис това означава смърт.

Глава 52

Сряда, 6 юни

Още в мига щом се събуди в малката тясна спалня, Софи Нюман разбра, че нещо не е наред. Усещаше смътна тръпка в стомаха си и тъпо главоболие в тила, а сърцето й блъскаше като лудо. Тя обви ръце около тялото си и се опита да овладее трескавото си дишане. Какво ставаше с нея: това пристъп на паника ли беше? Никога не бе имала такъв, но нейната приятелка Ел от Ню Йорк ги получаваше постоянно. Софи се чувстваше замаяна и леко й се гадеше, а когато се изтърколи от леглото и се изправи на крака, я връхлетя световъртеж.