Некромантът

И в началото наистина беше. Той разполагаше с всичкото време на света, за да крои интриги и да съставя планове, за чието изпълнение бяха нужни поколения. Действайки зад кулисите, Макиавели бе чертал съдбите на дузина европейски народи, бе организирал войни и революции и бе уреждал мирни договори. Бе подкрепял водачи, бе спонсорирал изобретатели, бе инвестирал в художници и дизайнери. А после бе седял и гледал как грандиозните му планове се разгръщат. Но някъде сред всичките тези кроежи бе престанал да мисли за индивидите, които манипулираше. Мислеше за човеците — за хората — само като за предмети, които можеше да мести като фигури върху шахматна дъска.

Бе служил всеотдайно на своя Древен господар и изпълняваше заповедите му, дори когато не бе съгласен с тях. В началото вярваше — защото това бе логичното заключение, — че земята ще стане по-добро място, ако Тъмните древни се върнат.

Сега вече не бе толкова сигурен.

Не бе сигурен от двеста години насам.

А днес… днес всичко се бе променило. Повратната точка бе, когато седеше пред Кетцалкоатъл — Пернатата змия и слушаше как високомерният Древен небрежно отсъжда дали Макиавели да живее, или да умре. За негов потрес единствената причина, поради която му бе позволено да живее, беше, че Кетцалкоатъл смяташе, че дължи услуга на неговия господар. Изобщо не бяха взети предвид вековете вярна служба на Макиавели към Древните. Уменията му, знанията му, опитът му — всичко това бе пренебрегнато.

Животът му бе пощаден само поради една случайност.

И докато седеше на онзи стол и преговаряше за живота си, го бе осенила мисълта, че в твърде много случаи той самият е действал също като Кетцалкоатъл. Беше произнасял присъди върху живота на безброй мъже, жени и деца, които никога не бе виждал и никога нямаше да познава. Беше взимал решения, които щяха да предопределят съдбите им — както техните, така и на потомците им от идните поколения.

Мариета бе права: не го бе грижа за никого.

Но в същото време грешеше. Той винаги бе обичал нея и обожаваше децата си, особено сина си Гуидо, който се роди няколко кратки години преди смъртта на Макиавели.

Какво се бе случило? Какво го бе променило?

Всичко сочеше към един отговор: безсмъртието.

Безсмъртието го бе преобразило изцяло, бе изкривило мисленето му, беше го направило бездушно чудовище — това, в което Мариета го бе обвинила дълго преди той наистина да стане такъв. Беше престанал да мисли за хората като за индивиди. Мислеше за тях като за човешки маси — или врагове, или приятели.

Беше заслепен от собствената си амбиция. В своето високомерие бе решил, че е различен от хората, че в някакво отношение прилича на Древните. Но днес осъзна, че мнението на Древните за него е не по-високо от неговото собствено за останалите хора.

А сега отиваше на нова мисия за Древните — мисия, която щеше да засегне живота на милиони хора по цялото земно кълбо. По-рано си беше играл със съдбите на цели нации; сега се готвеше да преобрази бъдещето на света.

— Това, което виждам, не ми харесва — каза провлачено Били Хлапето, като застана до италианеца.

Макиавели погледна към бързо приближаващия се остров.

— Нещо не е наред ли?

— Не там. Тук — каза Били. Пъхна ръце в задните джобове на джинсите си и понижи гласа си малко над бученето на двигателя и плискането на вълните, така че само Макиавели да може да го чува. — Не ми харесва изразът на лицето ти.

Италианецът се стегна.

— Израз ли?

— Аха. Изразът на човек, потънал в дълбоки мисли. Мрачни мисли. Глупави мисли.

— А ти сигурно си специалист по лицеви изражения? — рече саркастично Макиавели.

— И още как — каза Били с блясък в сините си очи. — Това ме опази жив достатъчно дълго.

— И какво мислиш, че показва моето лице? — попита Макиавели. Винаги бе умеел да запазва безизразна физиономия и се дразнеше, че този необразован млад безсмъртен е успял да го разгадае толкова лесно. Може би бе подценил американеца.

Били извади едната си ръка от задния джоб и се потърка по брадичката, като простърга наболата по нея четина.

— Никога ли не си участвал в престрелка? — попита той.

Макиавели премигна изненадано.

— Не говори глупости. Разбира се, че не.

— Ами в дуел? В Европа нямахте ли дуели — саби и пистолети на разсъмване, такива ми ти работи?

Италианецът кимна.

— Присъствал съм на няколко.

— Бас държа, че винаги си знаел кой ще загуби.

Макиавели се замисли, после кимна.

— Да. Може да се каже, че знаех.

— Как познаваше? — попита Били.

— По изражението на лицата им, по позата им, по положението на раменете им…

— Точно така. Те са очаквали да загубят. И затова са загубили. Виж сега, аз никога не съм бил кой знае какъв стрелец, нито пък особено бърз. Всички тези глупости с бързото вадене на пистолета идват от книгите, написани за мен, а повечето от тях са лъжи. Но аз винаги очаквах да спечеля. Винаги! И гледах да се събирам с хора, които също очакват да спечелят. — Той направи пауза, после добави: — Хора, които потъват в дълбоки и мрачни мисли насред война, започват да очакват загубата. И накрая умират, защото не мислят ясно, не са съсредоточени.