Нощна сянка

— Животът и смъртта са огромна отговорност. — Сиво-зелените очи на Матю станаха мрачни. — Но аз ще те обичам въпреки всичко. Забравяш, че и аз имам власт над живота и смъртта. Какво ми каза онази вечер, когато отидох да ловувам в Оксфорд? Че няма разлика между нас. «От време на време ям яребица. От време на време ти се храниш от елен.» Ние сме по-еднакви, отколкото и двамата си представяме — продължи Матю. — Но след като виждаш в мен доброто, въпреки че знаеш за миналото ми, тогава трябва да ми позволиш и аз да направя същото за теб.

Изведнъж ми се прииска да му споделя всичките си тайни.

— Имаше огнедишащ дракон и дърво…

— Единственото, което има значение, е, че си жива и здрава у дома — прошепна той и ме накара да млъкна с целувка.

Матю ме прегръщаше толкова силно и толкова дълго, че за един блажен миг почти му повярвах.

На следващия ден отидох у баба Алсъп, за да се срещна с Елизабет Джаксън и Катрин Стрийтър, както бях обещала. Ани ме придружи, но бе отпратена в дома на Сюзана да чака там, докато завърши урока ми.

Клонът от самодивското дърво бе подпрян в ъгъла. Иначе стаята изглеждаше съвсем обичайно, а не като място, на което вещици правят свещени кръгове и викат огнедишащи дракони. Въпреки това очаквах повече видими знаци, че тук ще се правят магии — котел може би или цветни свещи, които да символизират стихиите.

Баба Алсъп посочи към масата, около която бяха наредени четири стола.

— Ела, Даяна, седни. Мислехме си, че е най-добре да започнем от самото начало. Разкажи ни за семейството си. Много неща стават ясни, когато се проследи рода на вещицата.

— Но аз си мислех, че ще ме научите как да създавам магии от огън и вода.

— А какво е кръвта, ако не огън и вода? — попита Елизабет.

След три часа бях уморена до смърт от говорене и изравяне на спомени от детството — как все ми се струваше, че ме следят, за посещението на Питър Нокс, за смъртта на родителите ми. Но на трите посестрими това не им беше достатъчно. Преживях отново всеки миг в гимназията и колежа: демоните, които ме следяха, няколкото магии, които можех да правя без особени проблеми, странните случки след запознанството ми с Матю. Ако някъде имаше закономерност, аз не я съзирах, но баба Алсъп ме отпрати с уверението, че скоро ще начертаят план.

Замъкнах се в замъка Бейнард. Мери ме настани в едно кресло и отказа помощта ми, настояваше да си почивам, докато тя открие какво не е наред с нашата първична материя. Беше станала черна и мътна, а на повърхността ѝ имаше тънък слой зеленикава слуз.

Мислите ми се рееха, докато Мери работеше. Денят беше слънчев, лъч светлина прорязваше задимения въздух и падаше върху стенописа с алхимичния дракон. Наклоних се напред.

— Не — прошепнах. — Не е възможно.

Но беше. Драконът имаше два крака. Беше огнедишащ и бе захапал бодливата си опашка също като уробороса на знамето на семейство Дьо Клермон. Главата на дракона беше вдигната към небето, а в челюстите си стискаше полумесец. Над него имаше звезда с много лъчи. Гербът на Матю. Как не го бях забелязала досега?

— Какво има, Даяна? — попита смръщената графиня.

— Би ли направила нещо за мен, Мери, дори молбата ми да ти се стори странна? — Вече развързвах копринената панделка от китката си и предчувствах отговора ѝ.

— Разбира се. От какво имаш нужда?

От крилата на дракона капеше кръв, която падаше в море от живак и сребро.

— Искам да вземеш от кръвта ми и да я сложиш в разтвор на аква фортис, сребро и живак — казах. Погледът на Мери се премести от мен към огнедишащия дракон, после обратно. — Защото какво е кръвта, ако не огън и вода; единство на противоположности и химически брак?

— Много добре, Даяна — съгласи се тя, макар да изглеждаше озадачена. Но не зададе повече въпроси.

Прокарах уверено пръст по белега от вътрешната страна на ръката си. Този път нямах нужда от нож. Кожата се раздели, както и знаех, че ще стане, и кръвта се стече само защото имах нужда от нея. Джоан се втурна към мен с малка купичка, за да събере червената течност. Сребристочерните очи на дракона от стената следваха падащите капки.

— «В началото бе липса и желание. В началото бе кръв и страх» — прошепнах.

— «В началото бе откриване на вещиците» — отекна в отговор времето и сините и кехлибарените нишки светнаха през каменните стени на стаята.

24.

— Той ще продължава ли да прави така? — Изправих се, намръщена, с ръце на кръста и се взрях в тавана на Сюзана.

— Тя, Даяна. Твоят дракон е женски — поясни Катрин. Тя също гледаше към тавана с умислено изражение.

— Тя. То. Това. — Посочих нагоре. Докато се опитвах да изтъка магия, драконът ми избяга от затвора си в гръдния ми кош. Отново. И сега се бе залепил за тавана, издишваше дим и тракаше нервно със зъби. — Не мога да му позволя… да ѝ позволя да лети из стаята, когато ѝ се прииска. — Последствията щяха да са сериозни, ако си позволеше да избяга пред студентите ми в «Йейл».