Нощна сянка

— Розите са били задължителни по времето, когато е построена къщата — подхвърли сухо Матю. — Не мога да ги понасям. При първа възможност ще ги боядисам в бяло.

Внезапно течение разпали синьо-златните пламъчета на свещите на специалната поставка и те огряха ъгълчето на многоцветен гоблен и тъмните лъскави листа на блед фон на покривката за легло. Съвременният текстил нямаше такова лустро.

Изведнъж се развълнувах и се усмихнах.

— Наистина го направих. Не обърках нищо, не ни отведох другаде, като например в Монтичело, Вирджиния, или…

— Не — каза той и ми се усмихна в отговор, — справи се прекрасно. Добре дошла в елизабетинска Англия.

За първи път в живота си изпитах истинска радост, че съм вещица. Като историк, дълбаех в миналото. А тъй като бях вещица, можех да го посещавам. Бяхме пристигнали в 1590 година, за да изуча изгубеното изкуство на магиите, но тук имаше още толкова много неща, които можех да изследвам. Наведох се, за да отпразнувам всичко това с целувка, но шум от отваряща се врата ме спря.

Матю притисна пръст към устните ми. Главата му леко се извърна и ноздрите му се разшириха. Напрежението му изчезна, когато разпозна човека в съседната стая, откъдето се чуваше тихо шумолене. Матю вдигна мен и книгата с едно рязко движение. Без да пуска ръката ми, ме поведе към вратата.

В съседната стая заварихме мъж до маса с пръсната по нея кореспонденция. Беше среден на ръст, строен, облечен в скъпи, очевидно шити по поръчка дрехи, с рошава кестенява коса. Мелодията, която си тананикаше, ми беше непозната. От време на време изпяваше и по някоя дума, но толкова тихо, че не разбирах какво казва.

Лицето на Матю се вцепени от изненада, след това устните му се извиха в пълна с любов усмивка.

— Къде си всъщност ти, мой скъпи Мат? — Мъжът вдигна един лист към светлината. Матю веднага присви очи, а доволното му изражение се смени с недоволна гримаса.

— Търсиш ли нещо, Кит? — При тези думи младият мъж изпусна хартията на масата, завъртя се рязко и лицето му светна от радост. Бях виждала и преди това лице на книгата си с меки корици «Евреинът от Малта» на Кристофър Марлоу.

— Мат! Пиер каза, че си в Честър и може да не успееш да се прибереш. Но аз си знаех, че няма да пропуснеш годишната сбирка. — Думите ми бяха познати, но произнесени в странен ритъм, който ме заставяше да се съсредоточа, за да ги проумея. Елизабетинският не беше толкова различен от съвременния английски, колкото ме бяха учили, но и не бе така лесен за разбиране, както се бях надявала заради познанията си за Шекспировите пиеси.

— Защо нямаш брада? Да не си бил болен? — Очите на Марлоу проблеснаха, когато се спряха на мен, взряха се с настойчива агресивност, която несъмнено го обозначи като демон.

Потиснах желанието си да се хвърля към един от най-великите драматурзи на Англия, да му стисна ръката и да го обсипя с въпроси. И малкото информация, която имах за него, излетя от ума ми, докато стоях и го гледах. Дали някои от пиесите му са били поставяни през 1590 година? На колко е години? Със сигурност бе по-млад от Матю и мен. Марлоу едва ли имаше трийсет. Усмихнах му се дружелюбно.

— Къде намери това? — посочи с пръст Марлоу, а гласът му бе натежал от презрение. Погледнах през рамо, като очаквах да видя някакво ужасно произведение на изкуството. Нямаше нищо, само празно пространство.

Имаше предвид мен. Усмивката ми замръзна.

— По-кротко, Кит — намръщи се Матю.

Марлоу сви рамене в отговор на упрека му.

— Няма значение. Насити ѝ се, преди да пристигнат другите, щом така си решил. Джордж е тук от известно време, разбира се, яде ти храната и ти чете книгите. Все още няма патрон и не разполага и с пукната пара.

— Джордж е добре дошъл да ползва всичко мое, Кит. — Матю не сваляше очи от младия мъж, а лицето му бе напълно безизразно, когато вдигна преплетените ни пръсти към устата си. — Даяна, това е скъпият ми приятел Кристофър Марлоу.

Представянето на Матю даде на Марлоу възможност да ме разгледа по-открито. Съсредоточеният му поглед се плъзна от пръстите на краката до темето ми. Неодобрението му бе очевидно, а ревността — прикрита. Марлоу всъщност беше влюбен в съпруга ми. Подозирах го още в Мадисън, когато пръстите ми се плъзнаха по неговото посвещение в книгата на Матю «Доктор Фауст».

— Нямах представа, че в Удсток има бардак специално за дълги жени. Повечето ти курви са по-деликатни и привлекателни, Матю. Тази определено е амазонка. — Кит изсумтя, докато поглеждаше през рамо към разбърканите изписани на ръка листа, пръснати по масата. — Според последните клюки в «Старата лисица» си заминал на север по-скоро по работа, а не от страст. Кога намери време да си подсигуриш и нейните услуги?

— Забележително е, Кит, колко лесно прахосваш обичта — каза провлачено Матю, макар в тона му да имаше и известна топлина. Марлоу очевидно желаеше да продължат разговора и се подсмихна самодоволно. Матю стисна още по-силно пръстите ми.