Нощна сянка

— Писмо. На иврит — прошепна по телефона той. Отнасяше се с подозрение към новите технологии, нямаше мобилен телефон и не си проверяваше имейла. Именно затова работеше в отдела за консервация, където своеобразният му подход към познанието не можеше да забави сигурния марш на библиотеката към модерните времена.

— Защо шепнете, Павел? — раздразнено попита Нокс. Единственият проблем със Сковайса бе, че той обичаше да се възприема като шпионин, изваян от ледовете на Студената война. И в резултат на това бе малко параноичен.

— Защото трябваше да разчистя една книга, за да се добера до него. Някой го е скрил под подлепващите листа на едно копие на «De Arte Cabalistica» на Йохан Ройхлин — с растяща възбуда обясни Сковайса. Нокс погледна часовника си. Беше толкова рано, че още не си беше пил кафето. — Трябва да дойдете веднага. Споменава се за алхимия и за онзи англичанин, работил за Рудолф Втори. Може да се окаже важно.

Нокс взе следващия полет от Берлин. И ето че сега Сковайса го бе замъкнал в една мръсна стаичка в мазето на библиотеката, осветена от една-единствена гола крушка.

— Не можем ли да вършим работа на някое по-удобно място? — възропта Нокс, хвърляйки подозрителен поглед на металната маса, която също бе от комунистическата ера. — Това гулаш ли е? — Той посочи някакво лепкаво петно върху масата.

— Стените имат уши, а подовете очи. — Сковайса избърса петното с края на кафявия си пуловер. — Тук е по-безопасно. Седнете. Ще ви донеса писмото.

— И книгата — остро нареди Нокс.

Сковайса се обърна, изненадан от тона му.

— Да, разбира се. И книгата.

— Това не е «За изкуството на кабала» — посочи Нокс, когато Сковайса се върна. Раздразнението му растеше с всеки изминал миг. Книгата на Йохан Ройхлин бе тънка и елегантна. Това чудовище бе дебело към осемстотин страници. Когато се стовари върху масата, от удара металните ѝ крака затрептяха.

— Не точно — започна да се оправдава Сковайса. — Това е «De Arcanis Catholicae Veritatis» на Галатино. Но книгата на Ройхлин е вътре. — Едно от нещата, които Нокс не можеше да понася, бе пренебрежителният подход към точните библиографични детайли.

— Върху титулната страница има текст на иврит, латински и френски.

Сковайса отвори корицата. Тъй като нищо не поддържаше гръбчето на големия том, Нокс не се изненада, когато чу страховитото пукане. Той погледна тревожно Сковайса.

— Не се безпокойте — успокои го консерваторът. — Книгата не е каталогизирана. Открих я, защото беше сложена до другото ни копие, което трябваше да се преподвърже. Вероятно е пристигнала тук по погрешка, когато върнаха книгите ни през осемдесет и девета.

Нокс прилежно огледа титулната страница и текстовете. Беше цитат от Битие, 49:27.

«

Beniamin lupus rapax mane comedet praedam et vespere dividet spolia.

Benjamin est un loup qui dechire; au matin, il devore la proie, et le soir, il partage le butin.»

— Почеркът е старинен, нали? И собственикът явно е бил добре образован — каза Сковайса.

— «Вениамин е граблив вълк, заран лов ще яде, а вечер плячка ще дели» — замислено повтори Нокс. Не можеше да си представи какво общо има този стих с «De Arcanis». Трудът на Галатино беше просто изстрел във войната на Римокатолическата църква срещу еврейския мистицизъм — същата война, довела до изгаряне на книги, процеси на Инквизицията и лов на вещици през 16-и век. Позицията на Галатино по тези въпроси беше ясна от заглавието — «Относно тайните на всеобщата истина». С доста елегантна интелектуална акробатика авторът посочваше, че евреите са очаквали появата на християнските доктрини и че изучаването на кабала може да помогне на опитите на католиците да приобщят евреите към истинската вяра.

— Може би собственикът се е казвал Вениамин? — Сковайса надникна над рамото му и му подаде папка. Нокс се зарадва, когато видя червения печат СТРОГО СЕКРЕТНО. — А ето го и писмото. Не зная иврит, но името «Едуардус Келеус» и думата «алхимия» са на латински.

Нокс обърна страницата. Сънуваше. Просто трябваше да сънува. Писмото беше от втория ден на елул 5369 г., или 1 септември 1609 г. по християнския календар. И беше подписано от Йехуда бен Безалел, известен на повечето като рави Юда Льов.

— Знаете иврит, нали? — попита Сковайса.

— Да. — Този път беше ред на Нокс да шепне. — Да — по-уверено повтори той и впери поглед в писмото.

— Е? — подкани го Сковайса, след като измина почти минута мълчание. — Какво пише в него?

— Някакъв пражки евреин се срещнал с Едуард Кели и разказва за срещата си на приятел.

Истина беше — в известен смисъл.

«Желая ти дълъг живот и мир, Вениамине, сине на Гавриил, мой скъпи приятелю» — пишеше рави Льов.