Нощна сянка

— Не. Като при хеликоптерите е — отвърна с усмивка той. — Просто поредната характерна черта на Дьо Клермон.

Напуснах Сиракюз като Даяна Бишъп и на следващия ден влязох в Европа като Диана дьо Клермон. Къщата на Матю в Амстердам се оказа постройка от 17-ти век в най-красивата част на Херенграхт. Обясни ми, че я е купил веднага след като заминал от Шотландия през 1605 година.

Задържахме се там само колкото да вземем душ и да се преоблечем. Запазих същите панталони, които носех от Мадисън, и смених ризата си с една от ризите на Матю. Той се спря на обичайното си сиво и черно от кашмир и вълна, макар че според вестниците юни наближаваше края си. Странно бе да не виждам краката му. Бях свикнала да са на показ.

— Струва ми се честно — изтъкна Матю. — Аз не бях виждал краката ти от месеци, освен в спалнята.

Матю едва не получи инфаркт, когато откри, че любимият му рейнджроувър не го чака в подземния гараж. Вместо него открихме тъмносиня спортна кола с гюрук.

— Ще го убия — обеща Матю, когато видя ниския автомобил. Той отключи металната кутия на стената, използвайки ключа на къщата. Вътре имаше друг ключ и бележка:

«Добре дошъл у дома. Никой няма да очаква да караш това. Колата е безопасна. И бърза. Здрасти, Даяна.»

М.

— Какво е това? — попитах, загледана в лъскавото хромирано табло с циферблати. Приличаше на табло на самолет.

— «Спайкър Спайдър». Маркъс събира коли с имена на паякообразни. — Матю задейства вратите на колата и те се плъзнаха нагоре като крилете на реактивен изтребител. Той изруга. — Това е най-биещата на очи кола, която мога да си представя.

Едва стигнахме до Белгия и Матю спря в една автокъща, връчи ключовете на колата на Маркъс на продавача и потегли с нещо по-голямо и далеч не така забавно за каране. Скрити на сигурно в тежкото ѝ четвъртито купе, ние влязохме във Франция и няколко часа по-късно започнахме бавното си изкачване през планините на Оверн към Сет-Тур.

От време на време крепостта се мяркаше между дърветата — розово-сив камък, тъмен прозорец в кула. Неволно сравнявах замъка и прилежащото градче в сегашния им вид и как изглеждаха през 1590 година. Този път над Сен Люсиен не се стелеше дим като сиво наметало. Звън на далечни звънци ме накара да се обърна — мислех си, че ще видя потомците на козите, които се прибираха да пренощуват. Пиер обаче не се втурна навън с факли да ни посреща. Готвачът не обезглавяваше фазани в кухнята със сатъра, докато приготвяше свежо убития дивеч, за да нахрани топлокръвни и вампири.

Нямаше да го има и Филип, а значи нямаше да има и гръмък смях, остроумни забележки за човешката слабост, заети от Еврипид, нито проницателни възгледи за проблемите, пред които щяхме да се изправим след връщането си в настоящето. Колко време щеше да ми е нужно да престана да се подготвям за устремното движение и гръмките звуци, предвещаващи появата на Филип? Сърцето ме болеше при мисълта за свекъра ми. В този силно осветен, забързан модерен свят нямаше място за герои като него.

— Мислиш за баща ми — промърмори Матю. Мълчаливите ни ритуали на пиенето на кръв от вампира и целувката на вещицата бяха засилили способността ни да познаваме мислите на другия.

— Ти също — отбелязах. Знаех, че го прави, откакто бяхме прекосили границата на Франция.

— Замъкът ми се струва пуст от деня, в който умря. Осигуряваше убежище, но малко удобства. — Погледът му се насочи към замъка, после отново се върна на пътя пред нас. Атмосферата бе натежала от отговорност и нуждата на сина да се окаже достоен за наследството на бащата.

— Може би този път ще бъде различно. Сара и Ем са тук. Маркъс също. Да не говорим за Софи и Натаниъл. И Филип ще е все още тук, ако можем да се научим да се съсредоточим върху присъствието му, а не върху отсъствието. — Той щеше да е в сенките на всяка стая, във всеки камък в стените. Вглеждах се в прекрасното сурово лице на съпруга си, разбирах по-добре как е било оформено от опита и болката. Едната ми ръка се отпусна върху корема ми, а другата го потърси, за да му предложи утехата, от която така отчаяно се нуждаеше.

Пръстите му хванаха моите и ги стиснаха леко. После Матю ме пусна и известно време пътувахме в мълчание. Скоро обаче пръстите ми започнаха да бродират нетърпеливо по татуировката върху бедрото ми и на няколко пъти се преборих с изкушението да вдигна гюрука и да полетя към портата на замъка.

— Да не си посмяла. — Широката усмивка на Матю смекчаваше предупреждението. Усмихнах се в отговор, докато вземахме поредния остър завой.

— Побързай тогава — казах. Едва се сдържах. Въпреки настояването ми стрелката на спидометъра не помръдна от мястото си. Изстенах нетърпеливо. — Трябваше да си останем с колата на Маркъс.

— Търпение. Почти стигнахме. — «Пък и няма шанс да подкарам по-бързо» — помисли си Матю, докато отново завиваше.

— Какво каза Софи за шофирането на Натаниъл, когато била бременна? «Кара като някаква стара дама.»