Нощна сянка

— Жертвоприношение? — Устата ми пресъхна. Бяхме преживели достатъчно кръвопролития.

— Без значение колко се променяме, важно е да помним миналото и да го почитаме. — Филип ми подаде нож и кесия, чието съдържание мърдаше и звънтеше. — Също така е мъдро да поправим старите злини. Богинята невинаги е била доволна от действията ми. Искам да се уверя, че Артемида ще получи полагащото ѝ се, преди синът ми да се ожени утре. С ножа ще отрежеш кичур от косата си. Тя е символ на девствеността и е обичаен дар. Парите са символ на цената ти. — Гласът на Филип се снижи до заговорнически шепот. — Заслужаваш повече, но трябваше да оставя достатъчно и за бога на Матю.

Филип ме заведе до малък пиедестал в средата на срутената постройка. Върху него имаше най-различни предмети — дървена кукла, детска обувка, купа с мокро жито, покрито с тънък слой сняг.

— Изненадана съм, че хората продължават да идват тук — казах.

— Из цяла Франция жените все още се покланят пред пълната луна. Подобни навици умират трудно, особено онези, които са пазели хората в тежки времена. — Филип пристъпи към импровизирания олтар. Не се поклони, не коленичи, не направи нищо от познатите жестове на уважение към божеството, но когато заговори, гласът му бе толкова тих, че се напрягах, за да го чуя. Не разбирах почти нищо от странната смесица от гръцки и английски. Но тържествените му намерения бяха очевидни.

— Артемида Агротера, прочута ловджийке, Алкид Леонтотим те умолява да покровителстваш това дете Даяна. Артемида Ликейска, вълчице, защитавай я по всякакъв начин. Артемида Патроя, богиньо на моите предци, благослови я с деца, за да се продължи родът ми.

Родът на Филип. Вече бях част от него, както чрез брака си, така и чрез кръвната клетва.

— Артемида Фосфорос, дай ѝ светлината на мъдростта си, когато е в тъма. Артемида Упис, наглеждай своята съименничка по пътя ѝ през този свят. — Филип приключи с молитвата и ми направи знак да се приближа.

След като внимателно поставих кесията с монети до детската обувка, вдигнах ръка и издърпах кичур от тила си. Ножът беше остър и лесно отряза къдрицата с едно движение.

Стояхме мълчаливо в слабата следобедна светлина. Почувствах под краката си взрив от енергия. Богинята беше тук. За миг си представих храма такъв, какъвто е бил някога — блед, блестящ, цял. Погледнах крадешком към Филип. Бе загърнал раменете си с меча кожа и с нея приличаше на дивашки спомен от отминал свят. Сякаш чакаше нещо. Бял елен с извити рога си проправи път през кипарисите и спря. От ноздрите му излизаше пара. С тихи стъпки тръгна към мен. Огромните му кафяви очи бяха предизвикателни. Доближи се достатъчно, за да видя острите ръбове на рогата му. Еленът погледна надменно Филип и изрева. Един звяр поздрави друг.

— Убт ехчбсйуфщ[49] — каза Филип и сложи ръка на сърцето си. Обърна се към мен. — Артемида е приела даровете ти. Вече можем да си вървим.

Матю се бе ослушвал за нас и ни чакаше с несигурно изражение във вътрешния двор.

— Приготви се за празненството — предложи Филип, щом скочих от коня. — Гостите ни скоро ще започнат да пристигат.

Хвърлих на Матю една усмивка, която се надявах, че излъчва увереност, и се качих горе. Когато се стъмни, шумът и раздвижването ми подсказаха, че замъкът вече се пълни с хора. Скоро Катрин и Жоан дойдоха да ме облекат. Роклята, която поставиха на леглото, далеч надминаваше най-изящните дрехи, които бях носила досега. Тъмнозеленият плат ми напомняше за кипарисите край храма, а не толкова на зелениката, с която бе украсен замъкът за гостите. Сребристите дъбови листа, избродирани по корсажа, отразяваха светлината от свещите както рогата на елена улавяха лъчите на залязващото слънце.

Очите на момичетата грейнаха, когато свършиха. Успях само да зърна в огледалото от излъскано сребро на Луиза косата си — завита на букли и сплетена на плитки. Но израженията им показваха, че вече наистина приличам на булка.

— Bien[50] — тихо измърка Жоан.

Катрин отвори тържествено вратата и сребърните нишки в роклята оживяха под светлината от факлите в коридора. Затаих дъх, докато чаках реакцията на Матю.

— Исусе — възкликна той поразен. — Красива си, mon coeur! — Хвана ръцете ми и ги вдигна, за да ме разгледа по-добре. — Мили боже, да не би да носиш много комплекти ръкави?

— Мисля, че са три — отвърнах през смях. Носех ленена риза с прилепнали дантелени маншети, плътни зелени ръкави в тон с корсажа и полата и огромни бухнали ръкави от зелена коприна, които падаха от раменете ми и бяха прихванати на лактите и китките. Жоан, която миналата година беше ходила в Париж да прислужва на Луиза, ме увери, че тоалетът е по последна мода.

— Но как да те целуна през толкова много прегради? — Той прокара пръст по шията ми. Плисираната ми яка, която стърчеше цели десет сантиметра, потрепна в отговор.

— Ако я смачкаш, Жоан ще получи удар — промърморих аз, когато той внимателно обхвана лицето ми в длани. Беше използвала уред, подобен на маша за коса, с който да нагъне на осморки метри лен. Беше ѝ отнело часове.