Нощна сянка

— Те вече са твои, Даяна, прави каквото искаш с тях. Както и с това. — Филип свали друга кесия от колана си, този път направена от кожа, и ми я подаде.

Беше тежка. Много тежка.

— Жените в нашето семейство имат собствени финанси. Изабо настоя за това. Всички монети тук са английски и френски. Не са ценни колкото венецианските дукати, но когато ги харчиш, хората ще задават по-малко въпроси. Ако имаш нужда от още, само трябва да поискаш от Уолтър или от друг член на братството.

Когато пристигнах във Франция, бях напълно зависима от Матю. След малко повече от седмица вече се бях научила как да се държа, да разговарям, да управлявам домакинство, да дестилирам спирт от вино. А сега имах и собствено богатство и Филип дьо Клермон ме бе обявил публично за своя дъщеря.

— Благодаря ти за всичко — казах тихо. — Не мислех, че ме искаш за своя снаха.

— Може би отначало — не. Но дори и старците си променят мнението. — Той ми се усмихна широко. — А накрая винаги получавам каквото искам.

Жените ме завиха в наметало. В последния момент Катрин и Жоан сложиха воал от прозрачна коприна на главата ми и го закрепиха за косата с опаловите полумесеци, които имаха малки скрити зъбчета на задната си страна.

Тома и Етиен, които вече се смятаха за мои лични любимци, затичаха пред нас през замъка и обявиха пристигането ни, крещейки с цяло гърло. Скоро образувахме процесия, която пое в мрака към църквата. Вероятно в камбанарията вече имаше някой и когато ни забеляза, започна да бие камбаните.

Поколебах се, когато стигнахме до църквата. Цялото село се бе събрало пред портите ѝ начело със свещеника. Потърсих Матю и го видях да стои на най-горното стъпало на ниската стълба. Въпреки прозрачния воал усещах погледа му. В този момент бяхме като слънцето и луната, не се интересувахме от времето, разстоянието и разликите. Имаше значение само нашето отношение един към друг.

Повдигнах полата си и тръгнах към него. Краткото изкачване на стълбите ми се стори вечно. Дали времето играеше такива номера на всички булки, почудих се, или само на вещиците?

Свещеникът грейна към мен от вратата, но не ни пусна веднага в църквата. Стискаше книга, ала не я отваряше. Аз се намръщих объркана.

— Добре ли си, mon coeur? — прошепна Матю.

— Не трябва ли да влизаме?

— Венчавките се правят на входа на църквата, за да се избегнат по-късно споровете дали церемонията е станала както трябва. Слава богу, че няма снежна буря.

— Commencez![53] — обяви свещеникът и кимна към Матю.

Цялата ми роля в церемонията се свеждаше до произнасяне на единайсет думи. Матю имаше петнайсет реплики. Филип бе уведомил свещеника, че след това ще повторим клетвите си на английски, защото е важно булката да разбира напълно какво обещава. Това увеличи общия брой думи, необходими да ни направят съпруг и съпруга, на петдесет и две.

— Maintenant![54] — Свещеникът трепереше и беше гладен.

— Je, Matthew, donne mon corps a toi, Diana, en loyal marriage. — Матю взе ръката ми. — Аз, Матю, давам тялото си на теб, Даяна, във всеотдаен брак.

— Et je le recois — отвърнах. — И аз го приемам.

Бяхме наполовина приключили. Поех дълбоко дъх и продължих:

— Je, Diana, donne mon corps a toi, Matthew. — Трудната част свърши. — Аз, Даяна, давам тялото си на теб, Матю.

— Et je le recois, avec joie. — Матю отметна воала от лицето ми. — И аз го приемам с радост.

— Това не са правилните думи — сгълчах го ядно. Бях научила наизуст клетвите и никъде в тях нямаше «avec joie».

— Напротив — настоя Матю и сведе глава.

Бяхме се оженили по вампирски, когато се събрахме, после според гражданските традиции, когато Матю сложи на пръста ми пръстена на Изабо. А сега се оженихме за трети път.

Всичко случило се след това беше като в мъгла. Имаше факли и дълго изкачване по хълма, заобикаляха ни благопожелатели. Пиршеството, приготвено от готвача, вече бе сервирано, и хората му се нахвърлиха с ентусиазъм. С Матю седяхме сами на семейната маса, а Филип обикаляше и наливаше вино, грижеше се децата да получат достатъчно печено заешко и бухти със сирене. От време на време поглеждаше с гордост към нас, сякаш този следобед се бяхме били с дракони.

— Не вярвах, че ще доживея този ден — каза Филип на Матю, когато постави пред нас парче пита с яйчен крем.

Пиршеството вървеше към края си и хората започваха да избутват масите към стените на залата. От галериите горе зазвучаха тръби и барабани.

— По традиция първият танц принадлежи на бащата на булката — заяви Филип и ми се поклони. Поведе ме към дансинга. Филип беше добър танцьор, но въпреки това аз започнах да бъркам стъпките.

— Може ли? — Матю потупа баща си по рамото.

— Моля. Жена ти се опитва да ми смачка стъпалата. — Намигването му направи думите незлобливи и той се оттегли и ме остави със съпруга ми.

Все още имаше и други танцуващи, но те се отдръпнаха и ни оставиха сами в средата на залата. Музиката нарочно се забави, някой засвири на лютня под сладкия акомпанимент на духов инструмент. Събирахме се, разделяхме се, отново и отново, и накрая спряхме да забелязваме залата.