Нощна сянка

— С добро обучение бих могла да стана експерт. — Бях виждала как Матю опъва лъка, той беше роден стрелец с дългите си ръце и изящните си, но силни пръсти. Взех извития лък, лъскав полумесец от кост и дърво, който бе подпрян до близката купа сено. Тетивата от усукана кожа висеше свободно.

— Тогава трябва да прекараш известно време с Филип. Неговата стрелба с лък е легендарна.

— Баща ти ми каза, че Изабо е още по-добра. — Използвах нейния лък, но засега уменията ѝ не се бяха предали на мен през него.

— Защото маман е единственото същество, което някога го е пронизвало със стрела. — Той посочи лъка. — Дай да ти опъна тетивата.

На бузата ми вече имаше розов белег от първия път, в който се опитах да опъна тетива. Изискваше се огромна сила и сръчност да огънеш двата края на лъка до правилното положение. Матю подпря единия край в бедрото си, натисна другия с ръка, а със свободната закачи тетивата.

— Когато ти го правиш, изглежда лесно.

Изглеждаше лесно и когато изваждаше корковата тапа от бутилка шампанско в съвременен Оксфорд.

— Лесно е, ако си вампир и имаш почти хиляда години практика. — Матю ми подаде лъка с усмивка. — Помни, дръж раменете си в права линия, не мисли прекалено много за изстрела и пусни стрелата спокойно и леко.

Звучеше лесно. Обърнах се с лице към целта. Матю бе забол с няколко ками шапка, дублет и пола към купа сено. Първоначално смятах, че трябва да уцеля което и да е от тях. Но той ми обясни, че целта е да улуча това, в което се целя. Демонстрира мерника си, като изстреля в сеното една стрела, след това я заобиколи по часовниковата стрелка с още пет и накрая разцепи тази в средата с шеста.

Извадих стрела от колчана, закрепих я, насочих поглед по линията, очертана от лявото ми рамо и опънах тетивата. Поколебах се. Лъкът вече беше под неправилен ъгъл.

— Стреляй — каза ми рязко Матю.

Когато пуснах тетивата, стрелата прелетя покрай сеното и падна на земята.

— Нека опитам пак — помолих и посегнах към колчана в краката си.

— Виждал съм те да изстрелваш вещерски огън към вампирка и да правиш дупка в гърдите ѝ — припомни ми Матю тихо.

— Не искам да говорим за Жулиет. — Опитах се да наглася стрелата, но ръцете ми трепереха. Наведох лъка. — Нито за Шампие. Нито за това, че магическите ми сили май напълно са изчезнали. Нито че мога да карам плодовете да изсъхват и да виждам светлини около хората. Не може ли просто да забравим за това поне за седмица? — Магиите ми (или неспособността ми да ги правя) бяха редовна тема на разговорите ни.

— Стрелбата с лък би трябвало да пробуди вещерския огън — отбеляза Матю. — Разговорите за Жулиет може да помогнат.

— А защо да не я разглеждаме просто като физическо упражнение? — попитах нервно.

— Защото имаме нужда да разберем причината за промените в магическите ти способности — каза спокойно Матю. — Вдигни лъка, опъни тетивата и остави стрелата да полети.

— Този път поне улучих сеното — заявих, след като стрелата падна в десния горен ъгъл на купчината.

— Жалко, че се целеше в средата.

— Разваляш цялото забавление.

Изражението на Матю стана сериозно.

— Няма нищо лесно в оцеляването. Този път опъни тетивата и затвори очи, преди да стреляш.

— Искаш да се доверя на инстинктите си. — Засмях се колебливо, докато нагласях стрелата. Целта беше пред мен, ала вместо да се съсредоточа върху нея, затворих очи, както ми предложи Матю. Щом го направих, тежестта на въздуха ме разсея. Тя се стовари върху ръцете и бедрата ми и падна като тежко наметало върху раменете ми. Но въздухът също така държеше и острието на стрелата изправено. Заех позата, раменете ми се изправиха, за да отблъснат въздуха. Лек като милувка бриз отмести кичур коса от ухото ми в отговор.

«Какво искаш?» — попитах ядосано вятъра.

Доверието ти, прошепна ми той.

Устните ми се разтвориха от удивление, третото ми око прогледна и видях върха на стрелата да свети в златно и да излъчва топлината и натиска, необходими за изковаването ѝ. Огънят, заключен в него, искаше отново да лети свободно, но щеше да остане където си беше, ако аз не се отърсех от страха си. Издишах внимателно, за да направя място за вярата си. Дъхът ми мина по цялата дължина на стрелата и аз пуснах тетивата. Насочена правилно от дъха ми, стрелата полетя.

— Улучих. — Очите ми все още бяха затворени, но нямах нужда да ги отварям, за да разбера, че стрелата ми бе достигнала целта си.

— Успя. Въпросът е — как? — Матю взе лъка от ръцете ми, преди да го сваля.

— В стрелата бе заключен огън и тежестта на въздуха я държеше права. — Отворих очи.

— Усетила си стихиите точно както направи с водата в градината на Сара в Мадисън и слънчевите лъчи в дюлята в «Старата ложа». — Матю изглеждаше умислен.

— Понякога ми се струва, че светът е пълен с някакъв невидим потенциал, до който просто не мога да се докосна. Може би ако бях като Тетида и можех да променям формата си по своя воля, щях да знам какво да направя. — Посегнах към лъка и към нова стрела. Със затворени очи улучвах целта. Но щом се опитвах да надничам, стрелата или се насочваше в грешна посока, или падаше, преди да стигне сеното.