Читаем Обещанието на розата полностью

В момента изкачваха едно дълго полегато възвишение. Когато се озоваха на върха, Стивън спря изведнъж жребеца си и я притисна към мощното си, покрито с ризница, тяло. Думите му заглушиха протестите й.

— Загуби, госпожице — изрече той. — Защото сме тук. Виж. Олнуик.

Ужасът я обзе мигновено. Не усети колко здраво стиска едрата му ръка и впива пръстите си в метала на ризницата. Бяха пристигнали, а тя беше загубила. Пред тях беше Олнуик — нейният затвор.

Слънцето залязваше. Почти погълнати от мрака, каменните стени на Олнуик изглеждаха тъмни и непреодолими. Крепостта беше разположена в огромна дъбрава. Обграждаха я непроходими ровове. Дебелите външни стени на замъка бяха осеяни със стражеви кули. Зад тях се виждаше още по-високата назъбена централна кула. Оранжево розовата слънчева светлина я озаряваше с лъчите си. Мери усети, че я пронизва тревога.

Ако не успееше да избяга, а това не й изглеждаше никак вероятно, или ако не бъдеше освободена или откупена, едва ли някога ще види пак дома и роднините си, защото никой нямаше достатъчно сили, за да превземе това място, дори Малкълм.

Качиха се на подвижния мост. Влязоха под подвижната решетка и се озоваха в двора на замъка. Десетина въоръжени стражи им отдадоха чест. Вътре имаше десетина постройки — обори за конете, дюкянчета на занаятчиите от замъка, казарми, кухненски помещения и бараки с продоволствие. Навсякъде щъкаха хора — жени, поели кокошки под мишница, деца, които водеха прасета, дърводелци, трудещи се с чираците си, ковачи, коняри и коне, слуги и крепостни. Каруца, натоварена с бъчви вино влизаше тъкмо пред тях. При входа на замъка разтоварваха други каруци. Шумът беше оглушителен. Сред виковете на хората се чуваше лаят на кучетата, кудкудякането на кокошките, цвиленето на конете, звънът от наковалнята на ковача и трясъкът от чука на дърводелеца. Мери никога досега не беше попадала в толкова голяма крепост. Тя беше по-многолюдна от повечето шотландски селища, по-голяма дори от родното й място, кралската крепост в Единбург.

Стигнаха стъпалата пред замъка. Де Уорън с лекота я свали на земята. Мери залитна леко. Краката й се бяха схванали от продължителната езда. Стивън скочи до нея и я поведе уверено по стълбите. Мери дръпна ръката си.

— Не се бой. Тук няма къде да избягам, дори и да искам.

— Радвам се, че си съобразила поне това.

— Няма да се радваш толкова, ако знаеш какво си мисля в действителност.

— Точно обратното, много ще ми е приятно да узная и най-потайните ти мисли.

Мери отмести поглед. Боеше се, че той е по-упорит от нея.

Качиха се на втория етаж и влязоха в голямата зала. Две дълги маси, подпрени на дървени магарета, изпъкваха над всичко друго вътре. Едната се намираше на подиум и на нея нямаше никой. Несъмнено тук обикновено сядаше графът със своето семейство. Неколцина воини от семейството седяха на по-долната маса и вечеряха. Прислужваха им слугини, които избягваха умело грубоватите ухажвания на мъжете. Надзираваше ги шамбеланът на замъка. Някои благородници от свитата на графа играеха на комар, пиеха и хвърляха зарове. На всички стени висяха хубави ярки гоблени. В голямата каменна камина гореше огън. Подът беше постлан със свежа тръстика, примесена с билки. Мери съзря с изненада, че вътре няма и една хрътка. Пред огнището имаше две големи, покрити с резба, кресла с възглавнички. Други две от този вид стояха пред издигнатата маса. За миг Мери се закова на място. Помисли, че граф Нортъмбърланд е в крепостта, когато зърна тила на една златисто руса глава в едно от креслата.

Но това беше млад мъж, само година-две по-голям от нея. Седеше сам. Изправи се необичайно грациозно при тяхното влизане и тръгна към тях. Беше златокос, синеок и много хубав. Светлата му кожа беше станала светло златиста от лъчите на лятното слънце.

— Здравей, братко — изрече хубавецът. Но мрачният му син поглед поглъщаше Мери. Усмивката му беше ослепителна.

— Предполагам, че не си дошъл случайно? — попита сухо Стивън. Тонът му се промени. — И да знаеш, Бранд, тя е моя.

Бранд най-сетне погледна брат си. Засмя се подигравателно.

— Разбира се. Подчинявам се на наследника. Е, да, изпраща ме негово величество, както несъмнено си се досетил.

През ума й проблесна светкавичната мисъл, че има възможност да узнае най-съкровените планове на врага си. Ще окаже безценна услуга на баща си, ако се превърне в шпионката, за каквато похитителят я беше обявил.

— Всичко е наред, Бранд, успокой се. — Стивън сложи голямата си ръка върху вкочаненото рамо на Мери. — Ще говорим по-късно. Кога трябва да се върнеш?

— Веднага. — Бранд изгледа Мери и се усмихна отново, ала в очите му нямаше и следа от смях.

— Какво става? Няма ли да ме представиш? Да не би да се боиш, че тя ще ме предпочете пред теб? И нямаме ли достатъчно слугини тук за да ти доставят удоволствие? Или вече си преспал с всичките?

Стивън не обърна внимание на тази явна закачка.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Кассандра
Кассандра

Четвертый роман из цикла «Гроза двенадцатого года» о семье Черкасских.Елизавета Черкасская единственная из сестер унаследовала передающийся по женской линии в их роду дар ясновидения. Это — тяжелая ноша, и девушка не смогла принять такое предназначение. Поведав императору Александру I, что Наполеон сбежит из ссылки и победоносно вернется в Париж, Лиза решила, что это будет ее последним предсказанием. Но можно ли спорить с судьбой? Открывая «шкатулку Пандоры», можно потерять себя и занять место совсем другого человека. Девушка не помнит ничего из своей прежней жизни. Случайно встретив графа Печерского, которого раньше любила, она не узнает былого возлюбленного, но и Михаил не может узнать в прекрасной, гордой примадонне итальянской оперы Кассандре нежную девушку, встреченную им в английском поместье. Неужели истинная любовь уходит бесследно? Сможет ли граф Печерский полюбить эту сильную, независимую женщину так, как он любил нежную, слабую девушку? И что же подскажет сердце самой Лизе? Или Кассандре?

Марта Таро , Татьяна Романова

Исторические любовные романы / Романы