Читаем Обещанието на розата полностью

Коленете й я заболяха от клеченето зад дървото. Изправи се тихо и пак хвърли поглед към норманите. Те вдигаха лагер, въпреки че до смрачаване оставаха няколко часа. Огледа внимателно групата от мъже пред себе си и внезапно разбра какво става. Очите й се ококориха от изненада. Един от норманите беше ранен. Двама рицари помагаха на някакъв огромен мъж да слезе от коня си. От единия от големите му крака течеше кръв. Мери мразеше да гледа кръв, но не отклони поглед. Нямаше сили. Защото зърна мъжа, когото беше виждала само веднъж досега, но не би могла да забрави.

Изведнъж й стана трудно да диша — стори й се, че белите й дробове са смазани и устата й пресъхна. Защо бе успяла да го забрави? Преди две години в Абърнети той бе стоял зад своя проклет крал, Уилям Руфъс и се беше извисявал над пламтящата му червена коса. Лицето му приличаше на каменна маска, докато Руфъс не прикриваше самодоволството си. А долу пред Руфъс, коленичил в калта, беше нейният баща, Малкълм, кралят на Шотландия. Острието на меча го беше принудило да се закълне във вярност на английския крал.

Тогава Мери беше единствената присъстваща девойка — жените не бяха желани свидетели на такива събития. Отвсякъде я заобикаляха шотландски бойци, до един верни на баща й. Обаче броят им будеше съжаление у страничния наблюдател поради мощта на войските, изправени срещу тях. Те бяха най-безмилостните в страната. Предвождаше ги граф Нортъмбърланд. Мъжът, от когото тя бе безсилна да отмести погледа си, беше незаконният син наследник на графа, Стивън де Уорън.

Тогава той не я бе забелязал. Тя стоеше зад брат си. Беше се облякла като паж на Едгар и внимаваше да не привлича вниманието към себе си. Определено не желаеше някой от семейството й да я познае, защото знаеше, че за наказание няма само да й се скарат. Едгар участваше неохотно в нейната лудория, защото също знаеше колко ще се разгневи баща им, ако научи.

Мери беше омагьосана от незаконния наследник и го гледаше иззад рамото на брат си. По някаква случайност погледът му се пресече с нейния. Стори й се, че се гледаха за по-малко от миг.

Юмруците на Мери се свиха, докато се взираше в незаконородения наследник на Нортъмбърланд. Погледът й го изгаряше. Той беше един от най-злите врагове на баща й. Молеше се раната да го погуби.

Но проклетникът не изглеждаше да е на смъртно легло. Въпреки че бе обезсилен от загубата на кръв и от силната болка, изражението му беше като в Абърнети — вкаменено и непроницаемо. Тя знаеше, че е безжалостен. Никога не беше проявявал милост към шотландците. Безчувствен ли беше? Недосегаем за физическата болка?

Войниците издигнаха голяма черна шатра в откритото поле. До нея се вееше знамето на Нортъмбърланд. То беше поразително. Полето му бе разделено на три диагонални ивици — черна, бяла и златиста. В центъра му имаше кървавочервена роза с къса дръжка.

Мери гледаше как един паж мъкне покрити с кожа сламеници в палатката, а двама рицари помагат на Де Уорън да влезе. Входът на палатката се затвори зад тях.

Мери се строполи на земята. Цялата се беше изпотила, а устата й бе съвсем пресъхнала. Положението бе лошо, много по-лошо, отколкото й се бе сторило. Стивън де Уорън беше не само безжалостен. Той беше голям пълководец като баща си. Мъжеството му бе неоспоримо. Беше и честолюбив. Всички знаеха за удивителния възход на семейството му от някогашната бедност до сегашното могъщество. Цялото кралство се боеше от честолюбието и амбициозността на всички Де Уорън. Какво правеше тук? Какво ли бедствие се готвеше да стовари на главите на шотландците?

Мери знаеше, че трябва да се върне в крепостта и да съобщи всичко на баща си. Обаче се страхуваше да помръдне, защото знаеше, че ще стане страшно, ако тези мъже я заловят. Нищо друго не можеше да бъде по-лошо от това. Въпреки страха си тя бе длъжна някак си да пропълзи назад в гората, докато се добере до по-сигурно място, а след това трябваше да се обърне и да хукне да бяга.

В лагера бе оживено. Войниците разседлаха конете и ги нахраниха. Стъкнаха малък огън без дим. Положиха внимателно сабите, копията, пиките и щитовете до тежките кожени седла. По всичко личеше, че това е тежковъоръжен отряд. Ако не избягаше сега, когато рицарите бяха още заети с устройването на лагера, ще трябва да изчака да заспят, а тогава пък щеше да има бдителни стражи. Мери се сви на кълбо, като се стараеше да не се поддава на страха. Едно клонче се счупи при това й движение, но никой не го чу.

Тя въздъхна дълбоко и направи крачка назад, без да изпуска от поглед лагера. Точно в този миг задуха вятър, който разклати клоните на големия дъб над главата й. Мери застина на място и се замоли наум.

Няколко воини, които се намираха близо до дърветата и до нея, се извърнаха и погледнаха право към дъба, зад който тя се криеше. Веднага я забелязаха. На Мери друго не й трябваше. Вдигна полите си и хукна.

— Стой! Стой на място, жено!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Кассандра
Кассандра

Четвертый роман из цикла «Гроза двенадцатого года» о семье Черкасских.Елизавета Черкасская единственная из сестер унаследовала передающийся по женской линии в их роду дар ясновидения. Это — тяжелая ноша, и девушка не смогла принять такое предназначение. Поведав императору Александру I, что Наполеон сбежит из ссылки и победоносно вернется в Париж, Лиза решила, что это будет ее последним предсказанием. Но можно ли спорить с судьбой? Открывая «шкатулку Пандоры», можно потерять себя и занять место совсем другого человека. Девушка не помнит ничего из своей прежней жизни. Случайно встретив графа Печерского, которого раньше любила, она не узнает былого возлюбленного, но и Михаил не может узнать в прекрасной, гордой примадонне итальянской оперы Кассандре нежную девушку, встреченную им в английском поместье. Неужели истинная любовь уходит бесследно? Сможет ли граф Печерский полюбить эту сильную, независимую женщину так, как он любил нежную, слабую девушку? И что же подскажет сердце самой Лизе? Или Кассандре?

Марта Таро , Татьяна Романова

Исторические любовные романы / Романы