Обещанието на розата

— Сестра ти не е мъртва.

Младежът го изгледа възмутено.

— Лично аз ще те убия, мръснико!

Най-големият брат възпря с ръка момчето.

— Ето ги! — извика Бранд с облекчение.

Стивън се размърда на седлото. Джефри яздеше към тях в галоп. Зад него беше Мери. Дългата й руса коса се вееше като знаме. Архидяконът дръпна рязко поводите на коня си и животното изцвили от болка. Държеше здраво Мери, която беше пребледняла от ужас и беше разтворила широко очи. Стивън се досети, че страхът й не се дължи на лудешкия галоп.

— Съжалявам — извини се накратко Джефри. — Малко трудно ми беше да я намеря. Не беше в женската дневна, а на стената.

Погледът на Стивън я прониза, но тя виждаше само баща си.

— Татко! — извика тя. След това погледна слисано Стивън. — Не си го убил — прошепна тя.

Малкълм заговори, защото Стивън явно нямаше намерение да й отвръща.

— Дъще, не ми изглеждаш много пострадала. Девойка ли си още?

Мери, макар и вече смъртнобледа, побеля още повече.

— Дъще? — Малкълм гледаше сурово.

Стивън се ядоса.

— Какво искаш — да се убедиш, че е жива и здрава или да я унижаваш?

Малкълм приближи коня си до Мери.

— Е?

— Не съм — изрече тя толкова тихо, че едва се чу. В ъгълчетата на очите й се появиха сълзи.

Малкълм се обърна с лице към Стивън и се усмихна заплашително.

— Макинън ми обещава подкрепата си. А от теб какво да очаквам?

Стивън толкова се изненада, че известно време не продума. Накрая изрече с прегракнал глас:

— Може би е бременна от мен.

Усети, че гледа не Малкълм, а Мери.

Тя седеше неподвижно зад Джефри. Лицето й се беше превърнало в маска, на която беше изписан ужас и неверие.

Малкълм не беше особено впечатлен. Той каза равнодушно:

— Винаги може да отиде в манастир.

— Татко? — прошепна невярващо Мери.

— Стига! — отсече вбесено Стивън. Махна с ръка на Джефри. — Върни я в замъка, веднага.

— Не! — изкрещя Мери, но беше твърде късно. Джефри се отдалечаваше в галоп.

Стивън беше потресен. Спомни си за своя собствен плен. Отхвърли категорично спомените. Сега не беше време да размишлява за неприятното минало. Не и докато се надхитрят с Малкълм чия да бъде дъщеря му.

— Не позволявай на омразата да те ръководи, Кенмор. Ще спечелиш много, ако ми я дадеш. Знаеш го. Един съюз между нашите две семейства ще означава мир.

— Ти ми предлагаш мир. Ха! Никога няма да има мир, не и докато не си възвърна това, което ми принадлежи по право!

Стивън знаеше, че той говори за Нортъмбърланд, не за дъщеря си.

— През последните тридесет години ти се опитваше да завоюваш тази земя. Завоевателят я даде на баща ми. Тя ни принадлежи безусловно. Никога няма да ни отнемеш Нортъмбърланд. Трябва да се примириш с това. Вече си стар. Синовете ти са млади, но смяташ ли, че ще постигнат това, което ти не успя?

Малкълм почти се усмихна.

— Остава ти само надеждата някой ден твой потомък да наследи земята, която някога, преди много поколения, е била управлявана от древните шотландски крале — добави Стивън. — Помисли кое е най-важно за теб. Спомни си за мощта на Нортъмбърланд.

Малкълм не се колеба. Това показа на Стивън, че хитрият крал вече разбира за какво му намекват.

— Какво предлагаш? — попита Малкълм. — Какво друго освен мир и един ден внукът ми да те наследи?

Това би стигнало на друг, но не и на Малкълм. Стивън вече се беше досетил за това. Настъпи време за решителна крачка, която можеше да доведе до гибелни последствия.

— Обещавам ти могъществото на Нортъмбърланд — изрече Стивън с усмивка — в защита на интересите на най-големия ти син. Ще се закълна в каквото поискаш, че след смъртта ти ще направя всичко възможно той да стане крал на Шотландия.

В главата на Стивън бушуваше истинска буря, докато влизаха в замъка. Беше дал тържествен обет над свята реликва — малка кесия, в която имаше тресчици от светия кръст. Малкълм я носеше на дръжката на меча си. Обетът го задължаваше да подкрепи с войска най-големия син на Малкълм, вероятно Едуард, да стане шотландски крал. Обетът беше даден в присъствието на тримата синове на Малкълм и на братята на Стивън. Всички те станаха свидетели, а след това се заклеха да пазят тайна.

Стивън никак не беше сигурен, че баща му би дал подобен обет. Не му харесваше мисълта, че Ролф ще умре един ден, но така или иначе тогава той щеше да стане граф Нортъмбърланд. Следователно имаше пълно право да води такава политика, каквато сметне за добре. А Малкълм, макар че не беше млад, а на цели шестдесет години, имаше сърцето и амбициите на мъж в разцвета на силите. Стивън смяташе, че кралят ще живее още дълго. Значи няма да му се наложи скоро да изпълнява обета си.

Стивън скочи от коня. Мислите му се насочиха към Мери. Тя го вълнуваше много повече от обещанието да направи един ден Едуард крал на Шотландия.

Потрепери от спотаен гняв. Как е възможно Малкълм дотолкова да не го е грижа за дъщеря му? Побелялото ужасено лице на Мери още беше пред очите му.