Опарени

— Сериозно говоря. Ако не прибереш всичко от стаята си в следващия половин час, повече няма да ти позволим да се върнеш за вещите си.

Чертите на лицето му се изостриха и той започна да изглежда по-възрастен и по-злобен. Ариа се обърна и тръгна бързо към асансьора с усещането, че току-що е видяла и чула нещо, което не е трябвало. Изпълни я безпокойство, но преди да успее да размисли върху случилото се, тя ускори крачка с желанието да се отдалечи колкото се може по-бързо от стаята, която вероятно принадлежеше на А.

33.

Желанията на Емили се сбъдват

На следващия ден пред къщата на Емили спря една каравана и любезният шофьор, който през цялото пътуване й беше проглушил ушите с приказки за шестнайсетгодишния си син, който просто щял да е идеален

за нея, отиде до багажника и измъкна саковете й.

— Като че ли вкъщи няма никой. — Той погледна с присвити очи дома на семейство Фийлдс. Прозорците бяха тъмни, щорите бяха спуснати, а вятърът беше навял по верандата бурени и отчупени клонки.

Емили сви рамене. Малко преди да кацне на летището в Нюарк, тя беше получила кратък есемес от баща си, в който й съобщаваше, че няма да може да я прибере и е уредил да я вземе каравана. Не даваше обяснение защо и Емили се зачуди дали просто не е искал да остане с нея в колата цели два мъчителни часа. Очевидно изобщо не й съчувстваше за това, че е напуснала кораба със спасителна лодка.

Тя даде на шофьора последната си двайсетдоларова банкнота като бакшиш, после набра кода на гаражната врата и проследи с поглед бавно вдигащата се врата. Естествено вътре спокойно си стояха и двата автомобила на родителите й. Тя бавно ги заобиколи и отвори задната врата.

Познатата миризма на дома й, смесица от леко застояли сухи цветя, белина и мускусния одеколон, който баща й винаги използваше, накара гърлото й да се стегне. В продължение на няколко часа тя си беше мислела, че никога повече няма да се върне тук. А след всичко, което се беше случило, тя не беше разполагала с достатъчно време, за да се подготви за завръщането към този живот.

Внезапно краката й просто отказаха да се помръднат. Тя нямаше да издържи още от косите погледи на родителите си и тежките им въздишки. Нямаше да понесе тежката, изпълнена с разочарование тишина, затворената врата на стаята на майка й, ужасните вечери с баща й, когато никой от тях не обелваше нито дума. А след като тя й приятелките й си признаеха, нещата щяха да се влошат още повече.

Тя стоеше в пералното помещение, опряла едната си ръка на пералнята. Може би трябваше да се обърне, да излезе през вратата и да остане в някой хотел за през нощта. Сутринта щяха да отидат в полицията — вероятно щяха да я задържат за следващите двайсет и четири часа. Защо да не прекара последните си часове на свобода на някое спокойно място? Защо да се измъчва, като стои при хора, които я мразят?

Тя преглътна тежко и понечи да се обърне. Но тогава дочу слаб, крехък глас от всекидневната.

— Емили? Ти ли си?

Тя замръзна. Това беше майка й.

— Емили? — извика отново госпожа Фийлдс.

Последваха стъпки. Майка й се появи на прага на дневната, облечена в розов пуловер и дънки. Косата й изглеждаше като измита. Беше си сложила грим. И най-странното бе, че леко се усмихваше.

Емили колебливо докосна бузите си, чудейки се дали не сънува.

— Ъ-ъ-ъ, здрасти?

— Здравей, скъпа. — Госпожа Фийлдс погледна саковете й. — Искаш ли помощ?

Емили примигна. За пръв път от повече от две седмици майка й, й говореше.

— Не бях сигурна дали ме искате вкъщи — рече тя с писклив глас, изненадвайки дори себе си.

Госпожа Фийлдс сви устни. Раменете й се повдигнаха и спуснаха и за части от секундата Емили зърна насъбралото се в бръчките по майчиното й лице разочарование и торбичките под очите й. „Ето, почва се“ — помисли си тя. Майка й щеше да избухне в сълзи и отново да изчезне.

Но тогава госпожа Фийлдс пристъпи напред с протегнати ръце. Преди Емили да разбере какво става, тя я притисна към себе си в силна прегръдка. Емили стоеше вдървена, притиснала ръце към хълбоците си, в очакване на сълзите… или мъмренето… или нещо

ужасно. Но майка й просто отпусна глава върху косата й, дишайки спокойно.

— Чух, че имало експлозия на кораба — рече госпожа Фийлдс. — И че вие, момичета, едва не сте се удавили в морето.

Емили наведе очи.

— Съжалявам — рече смутено тя.

— Просто се радвам, че си добре. — Госпожа Фийлдс разтърси ръцете й.

Емили я погледна.

— Така ли?

Госпожа Фийлдс кимна.

— Скъпа, разполагах с достатъчно време, за да помисля. Ще се справим с това. Ще намерим начин отново да бъдем семейство.

Емили се отдръпна и се вгледа в лицето на майка си.

— Добре де, кажи нещо! — настоя госпожа Фийлдс с нервно изражение на лицето. — Нали това искаш?

— Разбира се, че искам това — избъбри Емили. — Просто… никога… Аз… — Тя усети как очите й се напълват със сълзи. — Никога не съм предполагала, че ще ми простиш — промърмори тя и избухна в плач.

Госпожа Фийлдс отново я прегърна.