Орки

Блаан огледа присъстващите, сетне, възползвайки се от масивното си тяло, си проправи път през гъстата тълпа, стигна до една маса с феи и ги прогони.

Веднага щом ловците на глави и Койла се настаниха, се появи една прислужничка-елф. Лекман отвори уста да поръча, но тя тръсна четири оловни халби с ейл на масата и обяви:

— Вземайте, или си тръгвайте.

Блаан й хвърли пренебрежително една монета. Тя я улови във въздуха и изчезна.

Сега тримата събраха глави и започнаха да си шушукат съзаклятнически. Койла се облегна назад и скръсти ръце.

— Види ми се, че имаме малък проблем — откри шепнешком дискусията Лекман. — Най-добре ще е час по-скоро да се отървем от този малък урод, вместо непрестанно да го държим под око. Но ако я продадем, няма да можем да познаем другите орки.

— Нали ти казах — озъби се Койла, чула всичко. — Няма да работя за вас.

— Ще те накараме! — просъска Лекман.

— Как?

— Остави на мен, Мика — предложи Олей. — Аз ще се справя с нея.

— Яж фъшкии, еднооки — отвърна тя.

Олей кипна от гняв.

— Вижте, да предположим, че упоритата гадина наистина няма да ни помогне — заговори отново Лекман. — В такъв случай ще е най-добре да се разделим. Джабез ще дойде с мен, за да потърсим някой, който да я купи. А ти, Грийвър ще идеш да търсиш орките.

— И после какво?

— Ще се срещнем тук след няколко часа.

— Аз съм съгласен — кимна Олей и се облещи на Койла. — С радост ще се отърва от нея.

Койла отпи юнашка глътка от чашата с ейл и обърса устни с опакото на ръкава си.

— Не мога да твърдя противното за себе си — рече тя и стовари халбата върху ръката на Олей. Нещо изпука. Лицето му се изкриви от болка и той извика. След това вдигна ръка и огледа малкото си пръстче. Лицето му бе пребледняло, очите — пълни със сълзи.

— Тя ми… го… счупи — проплака той с треперещи устни. Изведнъж го завладя неистов гняв. Наведе се и посегна към ботуша си. — Сега ще ти срежа гръцмуля!

— Стига, Грийвър! — скара му се Лекман. — Не виждаш ли, че ни гледат! Нищо няма да й сториш, твърде ценна е.

— Но тя ми счупи…

— Престани да се държиш като дете. Вземи. — Той му подаде кърпата си. — Усучи я около ръката си и млъквай.

Койла ги дари с топла усмивка и ги подкани със сладък гласец:

— Е, не е ли време да ме продавате?

— Същите като онези, нали? — попита Страк.

— Без никакво съмнение — потвърди Джъп. — Поредната ловна група от Троица.

Бяха се спотаили в ниска горичка и наблюдаваха лагера долу, из който кръстосваха облечени в черно хора. Останалата част от отряда бе скрита назад и от мястото, където се намираха сега, Страк и Джъп не можеха да ги видят.

Мъжете долу бяха добре въоръжени, около двайсет на брой. Встрани бяха вдигнали ограждение за конете, а близо до центъра на лагера имаше покрит фургон.

— Само това ни липсваше — въздъхна Страк. — Блюстителите на Хоброу.

— Но нали знаехме, че ще са някъде наблизо. Нима очакваше, че ще се откажат така лесно и ще си тръгнат?

— Е, нямаше да е зле. И без тях си имаме предостатъчно грижи.

— Как мислиш, дали Койла и Хаскеер не са станали техни пленници?

— Кой знае? Ясновидството не може ли да ни покаже?

— Досега нямаше кой знае каква полза. Но мога да опитам.

Той издълба малка дупка в земята и пъхна ръка в нея. След това затвори очи и се съсредоточи. Страк затаи дъх и продължи да наблюдава лагера.

След известно време Джъп отвори очи и въздъхна.

— Е?

— Има слаби признаци за оркско присъствие. Не от лагера долу, но не са твърде далеч.

— И това ли е всичко?

— Почти. Не можах да определя дали оркът е мъжки, или женски. Не зная и посоката. Ако тези негодници, човеците, не ни бяха изяли магията.

— Виж.

От фургона долу в лагера се подаде жена. Беше в онази възраст, в която хората се разделят с детството. Имаше пухкаво детинско лице, медноруса коса и сини очи, които трябваше дай придават миловиден вид. Но ефектът се разваляше от злобно изкривената й уста.

— О, не! — простена Джъп.

— Какво?

— Милост Хоброу. Дъщерята на проповедника, за която ти разказвах.

Тя прекоси лагера с небрежна походка и повика блюстителите, които се струпаха пред нея.

— Изглежда ми съвсем малка — отбеляза Страк. — Май че им дава някакви разпореждания.

— Тираните са ужасно недоверчиви. Предпочитат да използват членовете на семейството си, вместо да разчитат на другиго. Изглежда добре е възпитал дъщеричката си.

— Да, но… да остави на едно дете да командва?

— Човеците са безумци, Страк. Хубаво е да го запомниш.

Изведнъж момичето започна да налага войниците безразборно с камшика си.

— Тези мъже нямат ли достойнство? — зачуди се Страк.

— Без никакво съмнение страхът от баща й надмогва останалите им чувства. Но си прав. Наистина е грешка, че й е предал командването. Виж, няма никакви постови.

— Не говори прибързано — рече Страк.

Джъп понечи да каже нещо, но Страк му запуши устата. Сетне му извъртя главата надясно. Двама блюстители вървяха бавно, с извадени мечове, право към скривалището им. Страк свали ръката си.

— Не са ни видели — прошепна Джъп.

— Не. Но ако продължат нататък, ще забележат дружината.

— Трябва да ги ликвидираме.

— И то без да разберат другите. Обичаш ли да си примамка?