Орки

— Може да решат, че не сме имали и на влизане.

— Орки без оръжие? Кой ще повярва?

— Койла е права — кимна Страк. — Най-добре да останем заедно. Ще се приближим пеша до портите, там се мятаме на конете и препускаме.

— Ти си шефът — въздъхна Джъп.

Вече бяха наближили градските порти, когато голяма група Застъпници, може би десетина или повече, изникнаха на известно разстояние зад тях. Движеха се бързо. Тълпата се разтваряше пред тях и се събираше, когато отминеха, изненадана и привлечена от огромния брой метални чудовища, струпани на едно място. Очевидно беше, че се е случило нещо извънредно.

— Заради нас е, нали? — попита Джъп.

— Едва ли са излезли да се поразтъпчат, сержант — отвърна капитанът. Намираха се по-далече от изхода, отколкото му се искаше. Но вече нямаха избор. — Добре, да действаме! Скачайте на конете!

Всички последваха примера му, а минувачите се спряха и започнаха да ги сочат.

— Да изчезваме!

Те пришпориха конете и препуснаха към отворените врати. Елфи, гноми и джуджета се разбягваха пред копитата на конете, размахвайки юмруци и сипейки проклятия.

Галопът премина в кариер. Страк забеляза, че един от Застъпниците се готви да затвори вратата. Крилото беше тежко и трудно за поместване дори за създание с такава неимоверна сила.

Джъп и Страк стигнаха първи при вратата. Страк дръпна юздите на коня си, вдигна крак и изрита Застъпника в главата. Чудовището падна. Застъпниците, които проверяваха опашката, се обърнаха и се насочиха към Страк. От дланите им щръкнаха остриета.

Джъп също бе спрял.

— Хайде, изчезвай! — подкани го Страк.

Джуджето препусна навън, разпръсквайки тълпата, която чакаше да влезе. Отекнаха нови гневни викове.

В този миг и останалата част от дружината достигна вратата. Страк изчака да преминат и ги последва.

Хекълой остана зад тях.

Забавиха темпо, когато се отдалечиха едва на пет мили от свободното пристанище. Тук свърнаха към Дроган, като обсъждаха възбудено случилото се. Само Хаскеер мълчеше.

Койла си спомни за своето пленничество при ловците на глави и цялата пламна от яд заради понесените унижения.

— Никога няма да го забравя, Страк. Кълна се, че тези негодници ще ми платят. Най-лошото от всичко бе усещането за… безпомощност. Готова съм да си тегля ножа, но не и да го преживея отново. И знаеш ли какво си мислех през цялото време?

— Не, какво?

— Мислех си, че такъв е животът на орките. Родени сме да служим другиму, да сме верни на кауза, която не сме избрали сами, и да заложим живота си за нея.

Всички закимаха, сякаш тази мисъл ги измъчваше отдавна.

— Ще променим това — обеща Страк. — Или поне ще се опитаме.

— Готова съм да опитам, дори това да ми коства живота — заяви Койла. След това потърси с очи Хаскеер и му рече с враждебен тон: — Все още не си обяснил поведението си.

— Никак не е лесно… — поде той и замлъкна.

Страк заговори вместо него.

— Хаскеер не знае какво се е случило. Никой от нас няма понятие. Ще ти разкажа, докато пътуваме.

— Истина е — потвърди Хаскеер. — Аз… съжалявам.

Не беше дума, която бе привикнал да произнася, и Койла го погледна изненадана. Но не му отговори, тъй като не знаеше дали да приеме извинението му.

Страк смени темата. Разказа за срещата със Серафейм. Тя си спомни своята среща с него.

— Има нещо странно в този човек — заключи Койла.

— Да, и на мен така ми се стори.

— За приятел ли да го смятаме, или за враг? Вярно, че не съм свикнала да мисля за хората като за приятели…

— Не можем да отречем, че ни помогна да те намерим в Хекълой.

— Ами клопката в къщата?

— Може вината да не е негова. Нали все пак ни отведе до правилното място?

— Най-голямата загадка — намеси се Джъп — е как така постоянно изчезва. Както когато наближихме къщата на търговеца на роби.

— Той не е влизал вътре — рече Койла.

— Очевидно е — прескочил е стената, също като нас — каза Страк, но не беше напълно убеден в думите си, нито успя да убеди останалите.

— И как въобще оцелява — не спираше да се чуди Койла, — като обикаля невъоръжен из тази размирна страна. Във времена, когато дори животът на въоръжени орки е изложен на опасност.

— Може би е побъркан — предложи своето обяснение Джъп. — Казват, че боговете помагат на лудите.

Страк въздъхна и каза:

— Няма смисъл да го мислим повече. Който и да е, едва ли ще го срещнем отново.

Военният съвет се състоя в една от галериите. Стените бяха покрити с мъх и мухъл, а по пода се люшкаха морски вълни.

Присъстваха военното командване на Адпар и нейният Съвет на старейшините. Тя презираше и едните, и другите, особено старейшините, които смяташе за изкуфели старци. Но беше длъжна да признае, че дори един абсолютен владетел има нужда от апарат, който да осъществява властта му. Не виждаше обаче смисъл да прикрива отегчението си.

Всички мълчаха, тъй като по право първата дума й принадлежеше.