В ПОНЕДЕЛНИК СУТРИНТА, след завръщането ни от Кабил, сякаш адът се отвори. Започна още предишната вечер, когато Камил ме остави пред хотела и на раздяла пусна бомбата. Оказа се, че в скоро време щеше да има конференция на ОПЕК и той възнамеряваше да представи „данните“, до които бе достигнал благодарение на компютърния ми модел — модел, който все още не бе готов. Терез ми бе събрала повече от трийсет ролки със записи с данни за добива на петрол във всяка отделна страна в барели и по месеци. Трябваше да ги обработя и да изготвя тенденциите на развитие на производство, на потребление и дистрибуция. После да подготвя програма, която да анализира данните — и всичко това се очакваше от мен преди началото на конференцията.
От друга страна, когато става дума за ОПЕК, никой не знае какво точно означава „скоро“. И датите, и местата на всяка конференция бяха строго секретни чак до последната минута — на първо място, за да се осуетят плановете на терористите, и, на второ, за да не се окаже, че някой от министрите от ОПЕК е възпрепятстван. Предпазливостта идваше и от факта, че в последните месеци някои от министрите бяха, както се казва, пречукани. Което означаваше, че моделът ми е особено важен за Камил при предстоящата среща. Давах си сметка, че на всяка цена трябва да си свърша работата.
На всичкото отгоре, когато пристигнах в изчислителния център на „Сонтрах“, разположен на един от хълмовете на Алжир, ме чакаше плик, лепнат на таблото за съобщения до работното ми място. Министерството на жилищното настаняване ме уверяваше, че най-сетне ми бяха намерили истински апартамент. Можех да се преместя още тази вечер. Всъщност бях длъжна да се преместя още тази вечер, иначе рискувах да го изгубя. Свободните жилища в Алжир са много малко, а аз чаках вече два месеца. Трябваше да се върна бързо в хотела, да си събера багажа и веднага да хукна към новия апартамент. Покрай всичко, което ми предстоеше, как можех да тръгна да търся Мохфи Мохтар в Казба?
Официалното работно време в Алжир бе от седем сутринта до седем вечерта, но учрежденията се затваряха и за следобедна почивка. Реших да използвам тези три часа, за да започна издирването си.
Както във всички арабски градове, Казба е най-старият квартал, сградите са били укрепени допълнително за по-добра защита. Казба в Алжир приличаше на лабиринт, съставен от тесни калдъръмени улици и стари каменни къщи, пръснати безсистемно по стръмните хълмове. Въпреки че покриваше едва две хиляди и петстотин квадратни метра, тук имаше поне дванайсет джамии, гробници, турски бани и множество каменни стълби, които се разклоняваха като артерии под най-различни ъгли. Почти двайсет процента от жителите на едномилионен Алжир живееха в този малък квартал: на всяка крачка се виждаха забулени фигури, които влизаха и излизаха безшумно от сенчестите входове. Човек можеше да се изгуби в Казба и от него нямаше да остане следа. Най-доброто място за жена, нарекла се „Тайната избраница“.
За съжаление, наистина нямаше по-добро място да се изгубиш. Макар да бе едва на двайсет минути пеша от офиса ми на Пале дьо ла Казба, през следващия час се лутах като плъх, пуснат в лабиринт. По която и крива улица да поемех, все се озовавах на Гробището на принцесата. Въртях се в кръг. Когото и да попитах за местните хареми, всички ме наблюдаваха с празни погледи — несъмнено бяха под влиянието на наркотици, — редяха обиди или ми оглеждаха задника. А чуеха ли името Мохфи Мохтар, хората избухваха в смях.
В края на „сиестата“, изтощена и отчаяна, се отправих съм централната поща, за да видя Терез. Едва ли тази, която търсех, фигурираше в указателя — в Казба не видях телефонни линии, — но Терез познаваше всички в Алжир. Всички, с изключение на онези, които търсех.
— Как е възможно някой да има такова смешно име? — попита ме тя и остави пулта да звъни, докато ми предлагаше бонбони. — Мило момиче, много се радвам, че дойде днес! Имам телеграма за теб… — Тя порови из купчината хартии и документи. — Тези араби — измърмори, — за тях всичко е б’ад гедуа — „и утре е ден“! Ако ти ги бях изпратила в „ар-Риад“, щеше да извадиш късмет, ако ги получиш следващия месец. Най-сетне откри телекса и ми го подаде със замах. След това зашепна: — От абатството е, но подозирам, че е закодирано!
Точно така, беше от сестра Мария Магдалина от манастира „Свети Ладислаус“ в Ню Йорк. Доста време й беше отнело на благочестивата сестра да ми отговори. Погледнах телекса, отчаяна, че Ним е толкова прозрачен: