Осем

— В Палма наех самолет — каза тя. — Свалиха ме близо до брега. Трябваше ми името на тукашен жител, за да регистрирам колата, защото я изпратих предварително. Мордекай ме предупреди да не се набивам на очи.

— Това със сигурност успя да го постигнеш — отвърнах кисело аз. — Съмнявам се някой да не знае, че си в страната, начело с имиграционните на всеки граничен пункт, плюс тайната полиция, а сигурно и президентът! Какво ще правиш тук или Мордекай не е мислил по този въпрос?

— Поръча ми да дойда, за да те спася… освен това ме информира, че този месец Соларин ще играе в Тунис. Проклет лъжец! Умирам от глад. Можеш ли да ми намериш хамбургер или нещо нормално за ядене?

— Тук няма обслужване по стаите… Нямам дори телефон. — Ще направя каквото мога — казах й аз. — Само че се изнасям от хотела. Имам нов апартамент в Сиди-Фредж, на около половин час път пеша по брега. Ще взема колата, за да си прекарам багажа, и за около час ще спретна някаква вечеря. Ти можеш да се измъкнеш, когато се стъмни, и да минеш по плажа. Разходката ще ти се отрази добре.

Лили се съгласи с неудоволствие и аз тръгнах да си събера багажа. Ключовете на ролса бяха в джоба ми. Сигурна бях, че Камил ще се справи с това незаконно влизане в страната. Тя може и да ми създаваше главоболия, но пък най-неочаквано имах кола на разположение. Да не говорим, че от Мордекай до мен не бе стигнало никакво съобщение — нито за играта, нито за гледачката. Трябваше да се заема с Лили и да разбера какво бе научила от него, след като заминах.

* * *

Министерският апартамент в Сиди-Фредж се оказа чудесен — две стаи с високи тавани и мраморни подове, напълно обзаведен, разполагах дори със спално бельо и тераса с изглед към пристанището и Средиземно море. Платих на мъжете в ресторанта наблизо, за да донесат храна и вино, и се настаних навън, за да поглеждам към брега за Лили. Междувременно се опитах да разгадая кръстословицата на Ним. Съобщението бе следното:

(5) СЪВЕТ ОТ ХАМЛЕТ КЪМ ПРИЯТЕЛКАТА МУ

(6) ЛОВЦИ НА МОРСКИ ЖИВОТНИ

(6) КЪСИ НАПРЕЧНИ ДЪРВЕТА ЗА КАТЕРЕНЕ

(5) КАКВО ПРАВЯТ ХОРАТА ОТ ЕЛИТА, КОГАТО СА ГЛАДНИ

(4) СРЕДНОВЕКОВЕН ГЕРМАНСКИ ПЕВЕЦ

(8) СЪСТОЯНИЕ НА ПРЕТОВАРЕН РЕАКТОР

(8) ТВОРБА ОТ ЧАЙКОВСКИ

Нямах намерение да посвещавам на това толкова време, колкото бях прекарала над салфетката с предсказанието на гледачката, но поне имах предимството, че съм завършила музикално училище. Германските трубадури бяха само два вида: майстерзингери и минизингери. Освен това знаех всички творби, написани от Чайковски — не бяха много тези с осем букви. Първият ми опит гласеше: „върви, рибари, стълби, среща, мини, критично, «Жана д’Арк»“. Така вече бе по-добре. Броят на буквите отговаряше на изискването. Състоянието на претоварен реактор можеше да бъде единствено „критично“ — дума с осем букви. Получаваше се следното съобщение: „Върви на Рибарските стълби; среща с Мини; критично!“ Така и не успях да разбера как се вмества „Жана д’Арк“. В Алжир имаше място, наречено Escalier de la Pêcherie — Рибарските стълби. Бързо отворих тефтерчето с адресите и видях, че приятелката на Ним Мини Ренселаас, съпруга на холандския консул, на която трябваше да позвъня, ако имах нужда от помощ, живее на същия адрес — „Рибарски стълби“ №1. Доколкото ми бе известно, нямах нужда от помощ, но очевидно за него бе особено важно да се срещна с нея. Опитах се да си спомня „Жана д’Арк“ на Чайковски, но единственият ми спомен бе как гори на кладата. Дано Ним не намекваше, че и мен ме чака подобна съдба.

Знаех къде се намират Рибарските стълби — безкрайни каменни стъпала, свързващи булевард „Анатол Франс“ и улицата, наречена „Баб ал-уед“, или „Речната порта“. Джамията на рибарите бе на върха, близо до входа за Казбата — но там пък нямаше сграда, която дори да наподобява холандско консулство. Напротив, посолствата бяха далеч от този квартал. Затова се върнах вътре, грабнах телефона и позвъних на Терез, която бе дежурна чак до девет.

— Разбира се, че познавам мадам Ренселаас! — гракна тя с дрезгавия си глас. Деляха ни само петдесет километра, бяхме на сушата, ала гласът й сякаш долиташе от дъното на морето. — Всички в Алжир я познават — очарователна дама. Носеше ми холандски шоколадови бонбони от онези с цвете в средата. Знаеш ли, че беше съпруга на холандския консул?

— Как така „беше“? — викнах аз.

— Говоря ти за времето преди революцията, моето момиче. Съпругът й почина преди десет, може би дори преди петнайсет години. Въпреки това тя е все още тук, поне така казват. Няма телефон, иначе щях да го знам.

— Как мога да се свържа с нея? — продължих да викам, защото по линията се чу бълбукане. Дори нямаше нужда някой да подслушва разговора, сигурно ме чуваха и на пристанището. — Разполагам само с адреса, „Рибарски стълби“ номер едно. Но там около джамията няма много къщи.