Осем

На четирийсет и осем километра от Париж, близо до град Ерменонвил, се намира имението на маркиз Дьо Жирарден, където Русо и любовницата му Терез Лавасьор бяха отседнали от средата на май 1778 година.

През юни времето бе меко, над ливадите около замъка на маркиза се носеше аромат на прясно окосена трева и напъпили рози. В центъра на имението има малък остров — Острова на тополите. Открих Русо там, в мавърския костюм, за който се говореше, че носи непрекъснато — широк ален кафтан, зелен шал с много ресни, червени марокански обувки с извити нагоре върхове, огромна чанта от жълта кожа, преметната през рамото, и обточена с кожа шапка, която подчертаваше напрегнатото му изражение. Стори ми се екзотичен и много тайнствен мъж, който се полюшваше в унисон с дърветата и водата, сякаш движен от някаква вътрешна музика, която чуваше единствено той.

Минах по малкото мостче и се представих, въпреки че искрено съжалявах, задето бях прекъснал усамотението му. Нямаше как да знам, че Русо обмисля срещата си с вечността, от която го деляха няколко седмици.

— Очаквах ви — каза тихо той вместо поздрав. — Разбирам, господин Робеспиер, че сте човек, който държи на добродетелите, които възхвалявам. На прага на смъртта е истински балсам да знаеш, че вярата ти е споделена поне от още едно човешко същество!

По онова време бях на двайсет и искрено се възхищавах от Русо — мъж, преживял какво ли не, прокуден от собствената си страна, принудил се да зависи от благоволението на други въпреки известността си и забележителните си идеи. Не знам какво очаквах от тази среща — може би някое задълбочено философско прозрение, смислен разговор на политически теми, романтичен откъс от „La Nouvelle Heloise“58. Само че Русо, усетил приближаването на смъртта, изглежда, имаше нещо предвид.

— Волтер почина миналата седмица — започна той. — Животът и на двама ни беше в един впряг също като на конете, за които говори Платон — единият тегли към земята, а другият се е устремил към небесата. Волтер теглеше към разума, докато аз се бях насочил към природата. Ние, философите, ще сме тези, които ще строшат каретата, в която се возят заедно църквата и държавата.

— Мислех, че го ненавиждате — подхвърлих объркан аз.

— Мразех го и го обичах. Съжалявам, че така и не се опознахме. Едно е сигурно — няма да го надживея кой знае колко.

Истинска трагедия е, че Волтер държеше ключа за тайната, която цял живот се опитвам да разбуля. Заради ината, с който се отнасяше към рационалното, той така и не разбра стойността на откритието си. Сега вече е прекалено късно. Той е мъртъв. А с него е погребана и тайната на „Шаха Монглан“.

Усетих вълнение. Това бе шахът на Карл Велики! Всеки френски ученик знае историята, а сега се оказваше, че може да е нещо повече от легенда. Притаих дъх и отправих молитва към боговете той да продължи. Русо се бе отпуснал на някакъв дънер и ровеше из жълтата кожена мароканска чанта. За моя изненада извади нежна ръчно изработена дантела и се зае да я довършва с фина сребърна игла.

— Едно време в Париж — започна той — се издържах, като продавах дантелите и бродериите, които сам плетях, тъй като никой не се интересуваше от оперите, които пишех. Мечтаех да стана велик композитор и всяка вечер играех шах с Дени Дидро и Андре Филидор, които също като мен брояха дребни монети. Бях много закъсал, когато Дидро ми намери добре платена служба като секретар на граф Дьо Монтагю, посланик на Франция във Венеция. Това стана през пролетта на 1743-та — никога няма да забравя. Същата година във Венеция щях да стана свидетел на нещо, което и до днес виждам с такава яснота, сякаш се е случило вчера. Говоря за тайна в самото сърце на „Шаха Монглан“.

Русо сякаш потъна в сън. Дантелата се изхлузи от пръстите му, а аз се наведох, вдигнах я и му я подадох.

— На какво станахте свидетел? — настоях аз. — Има ли нещо общо с шаха на Карл Велики?

Старият философ бавно се върна към действителността.

— Да… още в онези години Венеция беше много стар град, пълен с тайни — спомняше си той. — Макар градът да е заобиколен отвсякъде с вода и да е пълен с блясък, в него имаше нещо мрачно и зловещо. Докато се лутах из улиците, подобни на лабиринт, обикалях древните каменни мостове и се возех на гондоли по тайни канали, усещах как отвсякъде струи тъмнина и единствено плясъкът на водата нарушаваше тишината…

— Струва ми се, мястото е било подходящо, за да повярвате в свръхестественото — подхвърлих.

— Именно — отвърна Русо през смях. — Една вечер отидох сам в „Сан Самуеле“ — най-очарователния театър във Венеция, — за да гледам новата комедия на Голдони, наречена „La Donna di Garbo“. Театърът бе като малко бижу: ложите се издигаха чак до тавана, в леденосиньо и златно, във всяка имаше малка ръчно рисувана кошница плодове и цветя; осветлението даваше възможност всеки посетител да вижда публиката и да бъде видян.