Осем

— Имало едно време велик крал — поде тихо той. — Бил най-могъщият крал на света. Казвали, че нямало никога да умре, че бил безсмъртен. Наричали го Ал-Иксандр, Двурогия бог, и го изобразявали по старите монети със спирални кози рога, символ на божественото. Историята го помни като Александър Велики, покорителя на света. Починал на трийсет и три във Вавилон в Месопотамия, докато се опитвал да открие формулата. Дали всички те щяха да умрат, ако знаеха тайната…

— На ваше разположение съм — казах аз и му помогнах да пресече моста. Той се отпусна на рамото ми. — Двамата ще открием „Шаха Монглан“, ако все още съществува, и ще научим значението на формулата.

— За мен вече е късно — тъжно поклати глава Русо. — Поверявам ви тази схема, която според мен е единствената следа, с която разполагаме. Според легендата шахът е скрит в палата на Карл Велики в „Е ла Шапел“… или в абатството „Монглан“. Мисията ти е да го откриеш.

* * *

Робеспиер неочаквано замълча и погледна през рамо. Пред него на масата, осветена от лампата, бе скицата на странния венециански ритуал, който той възстанови по памет. Давид, който я разглеждаше до този момент, вдигна поглед.

— Чу ли нещо? — попита Робеспиер и в зелените му очи се отразиха пламналите навън фойерверки.

— Така ти се е сторило — заяви Давид. — Нищо чудно, че си притеснен след подобни спомени. Питам се доколко разказът е плод на измъчен старчески мозък?

— Чул си разказа на Филидор, сега вече знаеш и за Русо — отвърна раздразнен Робеспиер. — Твоята повереница Мирей притежава някои от фигурите — признала го е в старото абатство затвор. Трябва да ме придружиш до Бастилията и да я накараш да признае. Едва тогава ще ти помогна.

Давид чудесно разбираше, че зад тези думи се крие заплаха. Без помощта на Робеспиер смъртната присъда на Мирей бе подписана, а също и неговата. Влиянието му можеше да се обърне срещу тях, а Давид вече бе попаднал в ситуация, която не си бе представял дори в най-ужасните кошмари. Сега за пръв път разбираше защо Мирей го бе предупреждавала да внимава с този „приятел“.

— Ти си се заел с тази работа заедно с Марат! — извика той. — Точно както се страхуваше Мирей! Монахините, чиито писма ти предадох… какво стана с тях?

— Просто не разбираш — заяви нетърпеливо Робеспиер. — Играта се развива в много по-широк мащаб, отколкото ти, аз, повереницата ти или глупавите монахини могат да си представят. Жената, на която служа, е по-ценна като съюзник, отколкото като противник. Запомни го, ако искаш да опазиш главата на раменете си. Не мога да ти кажа какво е станало с монахините. Знам само, че тя се опитва да събере частите от „Шаха Монглан“ също като Русо, за да има човечеството по-добър живот…

— Тя ли? — попита Давид, ала Робеспиер вече бе станал, готов да си тръгва.

— Бялата царица — отвърна той и се усмихна крадешком. — Също като богинята, тя взема онова, което заслужава, и дарява с каквото пожелае. Помни ми думите — ако постъпиш както те моля, ще бъдеш щедро възнаграден. Тя ще се погрижи.

— Не искам нито съюзници, нито награда — заяви Давид с горчивина и се надигна. Какъв юда бе само. Нямаше друг избор, освен да се подчини, тласкан единствено от страх.

Взе лампата, придружи Робеспиер до вратата и му предложи да го изпрати до улицата, защото прислугата бе освободена.

— Няма значение какво искаш, стига да го направиш — заяви грубо Робеспиер. — Когато тя се върне от Лондон, ще ви запозная. Все още не мога да разкрия името й, но я наричат Жената от Индия…

Гласовете им се понесоха по коридора. Стаята потъна в пълен мрак и в този момент задната врата, която водеше към ателието, се открехна. Осветена единствено от проблясъците на фойерверките, тъмна фигура се плъзна в потъналото в мрак помещение и припна към масата, където доскоро седяха двамата мъже. По време на следващия ослепителен залп от фойерверки високата едра Шарлот Корде бе обляна в светлина, докато се навеждаше над масата. Под ръка бе пъхнала кутия бои и парцал, откраднат от ателието.

Погледна чертежа, оставен на масата. Внимателно го сгъна и го пъхна в дрехата си. След това се промъкна в коридора и се загуби в сенките на нощта.

17 юли 1793 година

Затворническата килия тънеше в мрак. От малкия прозорец, запречен с желязна решетка, прекалено висок, за да достигне човек до него, се процеждаше лъч светлина, който само подсилваше тъмнината в килията. По каменните стени, осеяни с мъх, се стичаше вода, образуваща локвички, от които се носеше воня на плесен и урина. Това бе Бастилията, чието превземане преди четири години бе сложило началото на Революцията. Първата нощ на Мирей тук бе Денят на Бастилията — 14 юли, нощта, в която уби Марат.

Трети ден стоеше в тъмната килия, извеждаха я единствено заради процеса. Не им отне много време да произнесат присъдата: смърт. След два часа щеше да си тръгне от тази килия, за да не се върне никога повече.