Осем

— На пътя има някаква блокада — обясни тя с напрегнат глас и се взря през облепеното с мушици предно стъкло, станало розово от лъчите на изгрева. — Май е нещо като граница… Нямам представа какво е. Дали да рискуваме?

Както трябваше да се предполага, тук имаше малка будка и бариера на райе, каквито обикновено слагат при паспортен контрол. Защо беше сложена насред пустинята? Стори ми се странно и съвсем не намясто.

— Май нямаме избор — отвърнах. Преди сто и шейсет километра минахме последния разклон. Тук друг път нямаше.

— Защо са пуснали тази бариера? — изсъска Лили и приближи. По гласа й личеше, че е нервна.

— Може да е санитарна инспекция — опитах да се пошегувам аз. — Не са много лудите, които преминават нататък. Нали знаеш какво следва?

— Нищо — опита се да познае тя. Смехът ни освободи част от напрежението. И двете се притеснявахме за едно: какво ли представляват затворите в тази част на пустинята. Защото това ни чакаше, ако откриеха кои сме — и какво сме направили с автомобилите, изпратени лично от шефа на тайната полиция и министъра, отговорен за ОПЕК.

— Няма нужда да се паникьосваме отсега — казах, когато спряхме пред бариерата. Дежурният излезе. Дребен мустакат мъж, който изглеждаше така, сякаш е бил забравен на този пост, когато отрядите на Чуждестранния легион са се изнесли. След дълъг разговор, проведен на посредствения ми френски, стана ясно, че ни иска пропуск, за да продължим.

— Пропуск ли? — писна Лили и замалко да го наплюе. — Трябвал ни бил пропуск, за да влезем в тази забравена от Бога смрад?

Обърнах се любезно към човека.

— Защо ни е необходим този пропуск, господине?

— За да влезете в Танзеруфт — Жадната пустиня — започна да обяснява той, — колата ви трябва да е минала специален преглед.

— Притеснява се, че колата няма да издържи — обясних на Лили. — Аз предлагам да му бутнем нещо и да го оставим той да направи проверката. След това ще ни пусне.

Когато охраната видя цвета на парите, след като Лили проля някоя и друга сълза, той влезе в ролята на отговорен чиновник и одобри преминаването. Погледна тубите, пълни с бензин и вода, възхити се на огромното сребърно „украшение“ на някаква крилата гърдеста твар, кацнала на предния капак, поцъка слисан, щом видя стикерите на бронята, които бяха от Швейцария и Франция. Май нещата се подреждаха. Той ни каза, че можем да вдигнем гюрука и да минаваме.

Лили ме погледна с неудобство. Не бях сигурна какъв й е проблемът.

— Да не би да каза онова, което си мисля? — попита тя.

— Каза, че можем да вдигаме гълъбите — уверих я аз и понечих да се кача в колата.

— Говоря ти за гюрука. Трябва ли да го вдигна?

— Разбира се. В пустинята сме. След няколко часа ще стане четирийсет градуса на сянка, а наоколо няма сянка. Да не говорим какъв ще бъде ефектът от пясъка върху прическите ни.

— Не мога! — изсъска тя. — Нямам гюрук!

— Да не би да искаш да кажеш, че изминахме над хиляда километра от Алжир с автомобил, който не може да мине през пустинята? — Не можех да владея гласа си. Охраняващият бе готов да вдигне бариерата, но се поколеба.

— Разбира се, че ще мине — заяви високомерно тя и се настани зад волана. — Това е най-добрият автомобил, който някога е правен. Само че няма покрив. Беше развален, Хари каза, че ще го поправи, но така и не стана. Както и да е, по-неотложният ни проблем…

— Това е неотложният проблем! — креснах аз. — Ще навлезеш в най-голямата пустиня на света без сянка над главата! Да не би да искаш да ни убиеш?

Арабинът може и да не знаеше английски, но се усети, че става нещо. В този момент огромен камион спря зад нас и наду клаксона. Лили махна с ръка, запали и отби корниша, за да може да мине другата кола. Охраната излезе отново, за да провери документите на новодошлите.

— Какво толкова се впрягаш? — попита Лили. — Имаме климатик.

— Климатик ли? — разкрещях се отново аз. — Климатик? И как ще ни предпази климатикът от слънчев удар или пясъчна буря? — Тъкмо загрях за хубав скандал, когато охраната влезе в будката, за да вдигне бариерата за другия шофьор, който със сигурност беше проявил достатъчно здрав разум и бе проверил камиона си, преди да се отправи към седмия кръг на ада.

Преди да разбера какво става, Лили настъпи газта. Разпиля наоколо пясък и се изстреля след другия. Наведох се, когато металната бариера се затвори над главата ми и халоса задницата на корниша. Чу се отвратително хрущене на метал. В същия миг охраната изскочи от кабинката и се разкрещя на арабски, но собственият ми глас го заглуши.

— За малко да ми откъснеш главата! — изревах аз. Колата се лашна към края на пътя. Гърбът ми се залепи за вратата. След това, за мой ужас, излязохме от пътя и заорахме в дълбокия червен пясък.

Сграбчи ме ужас — не виждах нищо. И очите ми, и носът, и гърлото бяха пълни с пясък. Около мен се изви червена вихрушка. Чуваха се единствено кашлицата на Кариока, който се давеше под седалката, и оглушителният клаксон на огромния камион, който прозвуча съмнително близо до ухото ми.