Осем

Когато съзряхме отново дневната светлина, пясъкът бе посипал корниша, гумите бяха на асфалта, а колата по някакъв магически начин се бе озовала на десетина метра пред камиона и препречваше пътя. Бях бясна на Лили, но същевременно изумена.

— Как се озова тук? — попитах аз и прокарах пръсти през косата си, за да изтръскам пясъка.

— Така и не разбрах защо му трябваше на Хари да ми осигурява шофьор — отвърна невъзмутимо Лили, сякаш нищо не се бе случило. И косата, и лицето, и роклята й бяха посипани с тънък слой пясък. — Открай време обожавам да шофирам. Толкова е хубаво. Обзалагам се, че държа първенството по висока скорост сред шахматистите.

— Някога да ти е хрумвало — прекъснах я аз, — че дори да не успееш да ни убиеш, онзи дребосък сигурно има телефон? Ами ако докладва за нас? Ами ако се обади на следващия пост?

— Къде да се обади? — попита подигравателно Лили. — Ти да не би да си въобразяваш, че тук има пътна полиция?

Тя, разбира се, беше права. Никой нямаше да си направи труд да ни преследва, след като бяхме на майната си, и то единствено защото сме минали незаконно през пункт за инспекция на автомобили.

Заех се отново с дневника на френската монахиня Мирей. Зачетох от мястото, където бях приключила вчера.

„И така от Гардая поехме на изток през сухата Чебка и каменистите долини на Хамада, насочихме се към Тасилин Адджер, в самия край на Либийската пустиня. Когато тръгнах, слънцето се надигаше над червените дюни, за да ме отведе към онова, което търсех…“

Трябваше да се отправим на изток, натам, където слънцето изгряваше всяка сутрин над либийската граница, над каньоните на Тасили, закъдето се бяхме отправили. Ако се движехме в правилната посока, защо не бях забелязала, че изгрява сега, червено и кръгло, както ми се струваше, от север, докато колата фучеше по пътя и се отдалечаваше от барикадата край Айн Сала към безкрайността?

* * *

Лили стискаше волана от часове, а безкрайната лента на пътя се гънеше като дълга змия през дюните. Топлината ме караше на сън, а лицето на Лили, която не бе мърдала от волана поне двайсет часа и не бе спала през последните двайсет и четири, бе прежълтяло, върхът на носа й бе почервенял от убийствената жега.

През последните четири часа, откакто минахме пункта за инспекция, температурата продължаваше да се покачва. Беше станало десет и термометърът на таблото отчиташе шокиращи четирийсет и осем градуса при сто и петдесет метра над морска височина. Имаше някаква грешка. Потрих очи и погледнах отново.

— Нещо не е наред — обърнах се към Лили. — Долините, които подминахме, бяха близо до морското равнище, но оттогава минаха часове. Би трябвало да сме поне на няколкостотин метра надморска височина. Да не говорим, че е много по-горещо, отколкото би трябвало да е по това време на деня.

— И това не е всичко — съгласи се Лили. Гласът й бе станал още по-дрезгав от жегата. — Преди поне час трябваше да има отклонение, според инструкциите на Мини. Само че нямаше… — И тогава забелязах къде се пада слънцето.

— Защо онзи тип ни искаше пропуск за колата? — попитах и гласът ми започна истерично да се надига. — Той не спомена ли Танзеруфт — Жадната пустиня? Мили боже… Въпреки че всички табели бяха на арабски, а аз не познавах добре картите на Сахара, през ума ми мина ужасна мисъл.

— Какво има? — извика Лили и ме погледна нервно.

— Бариерата не беше Айн Сала — усетих се аз. — Май сме завили не където трябва. Навлизаме на юг в солената пустиня! Отправили сме се към Мали!

Лили наби спирачки по средата на пътя. Лицето й вече бе започнало да се бели от слънцето. Тя се сгърчи от отчаяние. Отпусна чело напред на волана, а аз сложих ръка на рамото й. И двете знаехме, че съм права. Господи, какво да правим?

Когато се шегувахме, че зад бариерата няма нищо, май се бяхме оказали прави. Какво ли не бях чувала за Жадната пустиня. На земята не съществуваше по-негостоприемно място. Дори прословутата Арабска пустош65 можеше да се прекоси с камила, ала това тук бе краят на света — пустиня, в която никакъв живот не можеше да просъществува. В сравнение с нея платата, които бяхме пропуснали, приличаха на изгубения рай. Казваха, че тук, след като човек се спусне под морското равнище, температурата се покачва толкова много, че можело да се опържи яйце на пясъка, а водата веднага се превръщала в пара.

— Струва ми се, че трябва да се върнем — обърнах се към Лили, която все още седеше, обронила глава. — Премести се, ще карам аз. Ще включим климатика — изглеждаш зле.

— Така моторът ще загрее още повече — отвърна тя с пресипнал глас и вдигна глава. — Нямам представа как съм пропуснала пътя. Ти карай, но ако се върнем, сме напълно прецакани.