Осем

Камил ме зяпна, ала в този момент Хуари Бумедиен се върна на масата и отново се настани. Всички му се усмихнаха, а крал Файзал заговори на английски.

— Нашият полковник Кадафи не е такъв глупак, какъвто изглежда — обясни той и огромните му пронизващи очи се спряха на президента на Алжир. — Спомняте ли си как на конференцията на необвързаните държави някой възропта заради присъствието на Кастро, помните ли какво каза той? — Кралят се обърна към Ямини, министъра, седнал от дясната ми страна. — Полковник Кадафи заяви, че ако някоя страна бъде възпряна да участва заедно с държавите от Третия свят единствено защото получавала пари от две суперсили, то тогава трябвало всички да си съберем багажа и да се приберем кой откъдето е дошъл. След това изнесе данни за финансовата помощ и получените оръжия, на които са разчитали половината от представените страни, при това смея да твърдя, че списъкът беше удивително точен. Аз лично не бих го отписал само защото се представя като религиозен маниак. Просто не е такъв.

Бумедиен ме наблюдаваше. Той бе загадъчен човек. Никой не знаеше каква е възрастта му, нито откъде произхожда, нито дори къде е роден. След като проведе успешно революцията преди десет години и последвалия военен преврат, благодарение на който бе провъзгласен за президент на страната, успя да изведе Алжир на челна позиция в ОПЕК и я превърна в Швейцария на Третия свят.

— Госпожице Велис — обърна се той към мен за пръв път. — Докато бяхте на работа в министерството, имахте ли възможност да се запознаете с полковник Кадафи?

— Не — отвърнах аз.

— Странно — зачуди се Бумедиен. — Той ви е забелязал на нашата маса, докато говорехме преди малко, и намекна за друго.

Усетих как Камил се напряга до мен. Стисна силно ръката ми под масата.

— Наистина ли? — попита небрежно той. — За какво е намекнал, господин президент?

— Предполагам, просто се е припознал — отговори също така небрежно президентът и премести огромните си тъжни очи към Камил. — Попита ме дали тя е избраната?

— Избраната ли? — започна да се обърква министър Белаид. — Това пък какво би трябвало да означава?

— Според мен — продължи президентът — е искал да каже избраната да подготви компютърния проект, за който слушахме толкова много от Камил Кадир. — След тези думи ни загърби.

Понечих да заговоря шепнешком на Камил, ала той поклати глава и се обърна към шефа си Белаид.

— Двамата с Катрин бихме искали да прегледаме данните преди представянето утре. Възможно ли е да се извиним и да си тръгнем от банкета? В противен случай ще се наложи да работим цялата нощ.

Белаид не му повярва. Личеше по изражението му.

— Преди това искам да разменим няколко думи — заяви той, стана и дръпна Камил настрани. Изправих се и аз и стиснах салфетката. Ямини се наведе напред.

— За мен бе удоволствие да сме на една маса, макар да беше за кратко — увери ме той и усмивката му разкри две трапчинки на бузите.

Белаид бе застанал близо до стената и шепнеше на Камил, докато сервитьорите разнасяха вечерята. Когато приближих, той се обърна към мен:

— Госпожице, всички бихме искали да ви благодарим за постижението. Не дръжте Камил Кадир до късно. — И се върна на масата.

— Може ли да тръгваме? — прошепнах на Камил.

— Да, веднага — каза той, хвана ме за ръка и забързахме надолу по стълбите. — Абдел Салаам е получил съобщение от тайната полиция, че те търсят. Пуснали са сведение, че си избягала при опит за арест в Ла Мадраг. Научил го е по време на вечерята. Повери те на мен, вместо да те предаде още сега. Нали разбираш в какво положение ще ме поставиш, ако изчезнеш отново?

— За бога! — изсъсках аз, докато минавахме покрай масите. — Знаеш много добре защо се наложи да замина в пустинята. Знаеш и сега къде отиваме! Би трябвало аз да задавам въпросите. Ти защо не ми каза, че си част от играта? И Белаид ли е играч? Ами Терез? Ами онзи мюсюлмански кръстоносец от Либия, дето твърди, че ме познава… Какво става тук?

— Ще ми се да знам — заяви мрачно Камил. — Кимна на охраната, когато излизахме. — Ще вземем моята кола до Ла Мадраг. Трябва да ми кажеш всичко, което се е случило, ако искаш да помогна на приятелката ти.

Качихме се в колата му, оставена на неосветения паркинг. Той се обърна към мен в тъмното и жълтите му очи отразиха далечните улични лампи. Разказах му бързо за Лили и го попитах за Мини Ренселаас.

— Познавам Мохфи Мохтар от дете — призна той. — Тя избра баща ми за една мисия — да създаде съюз с Ел-Марад и да навлезе в полето на белите фигури. Тази мисия стана причина за смъртта му. Терез работеше за баща ми. Сега работи в пощата и тя и децата й служат на Мохфи Мохтар.

— Децата й ли? — попитах аз и се опитах да си представя колоритната телефонистка като майка.

— Валери и Мишел — продължи Камил. — Вече познаваш момчето. Наричат го Уахад…

Значи Уахад бе дете на Терез! Цялата работа бе страшно объркана и тъй като вече не вярвах в съвпадения, си казах, че Валери е името на прислужницата в дома на Хари Рад. Само че сега имах по-важна задача, отколкото да се чудя кои са пешките.