Осем

— Има нещо, което не разбирам — прекъснах го аз. — След като баща ти е бил изпратен на мисия и се е провалил — това означава, че отборът на белите е получил фигурите, които е искал, нали така? Кажи ми, кога свършва тази игра? Кога ще успее някой да събере всички фигури?

— Понякога си мисля, че тази игра никога няма да приключи — заяви с горчивина Камил, запали мотора и пое по дългия път покрай избуяли кактуси, който ни изведе от Сиди-Фредж. — Само че животът на приятелката ти е в опасност, ако не пристигнем в Ла Мадраг по най-бързия начин.

— Ти имаш ли достатъчно власт и положение, за да се появиш просто така и да поискаш да ти я предадат.

На светлината от таблото видях как Камил се усмихна. Приближавахме блокадата, която двете с Лили бяхме видели на идване. Той показа пропуска си и полицаят му махна да мине.

— Единственото, което Ел-Марад би разменил за приятелката ти — заяви спокойно той, — е онова, което е в сака ти. Не говоря за кучето. Смяташ ли, че размяната си струва?

— Да му дам всички фигури за Лили? — попитах ужасена. В този момент осъзнах, че това е може би единственият начин, по който можехме да влезем и излезем живи. — Не можем ли да му дадем само една от фигурите? — предложих аз.

Камил се разсмя, след това се пресегна и ме стисна за рамото.

— След като знае, че са в нас — обясни той, — Ел-Марад ще ни помете от дъската.

Защо не доведохме група войници, дори някои от делегатите на ОПЕК? Онзи фанатик с камшика, Кадафи, щеше да ми свърши добра работа, ако повалеше противниците като самотен боец от някоя монголска орда. Вместо това бях с очарователния Камил, който се бе отправил на смърт спокойно и с много достойнство, също както бе сторил баща му преди десет години.

Вместо да спре колата пред осветената кръчма, където стоеше паркирана нашата кола под наем, Камил продължи покрай пристанището и влезе в притихналия град. Спря в самия край, където в скалите бяха изсечени стъпала. Наоколо не се мяркаше жива душа, вятърът се усилваше и влачеше облаци, иззад които луната ту се скриваше, ту се показваше. Слязохме и Камил посочи към върха на скалата, там се виждаше малка, но много красива къща сред растенията, избуяли по склона. Откъм морето скалите се спускаха трийсет метра надолу над водата.

— Летният дом на Ел-Марад — обясни тихо Камил.

В къщата светеше и когато се заизкачвахме по клатещите се дървени стъпала, отвътре се чу шумотевица, която огласяше вълните. Долових гласът на Лили, който проехтя над морето.

— Смей да ме докоснеш само, смрадлив убиец на кучета — крещеше тя, — и това ще са последните ти минути на белия свят!

Камил ме погледна с усмивка.

— Дали няма да се окаже, че тя няма нужда от помощта ни? — попита той.

— Говори на Шариф — обясних му аз. — Той запокити кучето й в морето. — Кариока бе започнал да ръмжи в сака. Бръкнах и го почесах по главата. — И твоят ред ще дойде, пухчо — успокоих го и го извадих.

— Мисля да слезеш долу и да запалиш колата — прошепна Камил и ми подаде ключовете. — Остави всичко на мен.

— Няма начин — заявих, гневът ми нарастваше, докато слушах шума откъм къщата. — Предлагам да ги изненадаме. — Оставих Кариока на стълбите и той заподскача като обезумяла пингпонгова топка. Двамата с Камил бяхме зад него. Аз държах ключовете за колата.

В къщата се влизаше през френските прозорци, които гледаха към морето. Пътеката, която водеше към тях, бе опасно близо до ръба, оградена от висока каменна стена, обрасла с латинки. Това можеше да се окаже в наша полза.

Кариока вече драскаше с малките си нокти по стъклото, когато аз застанах до него и надникнах, за да се ориентирам в обстановката. На лявата стена се бяха облегнали трима главорези с разкопчани сака, така че успях да видя пистолетите им. Подът бе застлан с хлъзгави плочки в синьо и златно. Лили седеше на стол в центъра, а Шариф се бе надвесил над нея. Скочи веднага щом чу драскането на Кариока, ала Шариф я перна по гърба. Стори ми се, че видях синина на бузата й. В далечния край на стаята, на купчина възглавници се бе настанил Ел-Марад. Бавно местеше шахматна фигура върху дъска, поставена на ниска медна маса пред него.

Шариф се завъртя към прозореца, където бяхме застанали, осветени от луната. Преглътнах с усилие и вдигнах лице, за да ме види.

— Те са петима, а ние сме трима и половина — прошепнах на притихналия Камил, докато Шариф приближаваше към вратата и даде знак на главорезите да приберат оръжията. — Ти се заеми с главорезите. Аз ще поема Ел-Марад. Кариока вече си има цел — уточних аз, когато Шариф открехна вратата.

Шефът на полицията погледна разбеснялата се въшка и заяви:

— Вие можете да влезете, но това остава навън. Подритнах Кариока настрани, за да влезем двамата с Камил.

— Спасила си го! — грейна Лили. След това се ухили подло към Шариф. — Хората, които си го изкарват на беззащитни животни, се опитват да прикрият собственото си безсилие и импотентност…

Шариф пристъпи към нея, готов да я удари, когато Ел-Марад се обади от ъгъла, гледайки ме със злобна усмивка: