Осем

— Може би трябва да разговаряте с майка ми — предложи Наполеон. — Както ви казах, тя познаваше абатисата, сложила началото на цялата игра. Струва ми се, че името й е мадам Дьо Рок.

— Но тя… тя е в Русия! — отвърна Талейран и рязко се обърна към гостите си, когато разбра какво означава това. — Екатерина Велика почина миналата зима — преди почти цяла година! Какво ли е станало с абатисата, след като Павел се възкачи на престола?

— Ами фигурите? Сигурно само тя знае къде са — добави Наполеон.

— Знам къде са някои от тях — обади се Давид. Заговори за пръв път, откакто завърши ужасния си разказ. Погледна Талейран в очите и Шарл-Морис бе обзет от неудобство. Дали Давид, подозираше къде е прекарала Мирей последната си нощ в Париж? Дали Наполеон не се бе сетил чий великолепен кон е яздела, когато двамата с Елиза са се запознали с нея зад барикадите? Ако бе така, значи знаеха какво е направила със златните и сребърните фигури, преди да замине от Франция.

Той погледна внимателно Давид, лицето му беше напълно безизразно, когато художникът продължи:

— Преди да умре, Робеспиер ми разказа за играта, чиято цел била да се съберат фигурите. Зад цялата работа стояла жена — Бялата царица, която ръководела и неговите действия, и действията на Марат. Тя убила монахините, които идвали да търсят Мирей — тя е взела фигурите, които са носели. Един господ знае колко е събрала и дали Мирей е разбрала за тази опасност. Вие, господа, би трябвало да знаете. Въпреки че е живяла в Лондон по време на Терора, той я наричаше Жената от Индия.

Бурята

Ангел от Албион застанал бе край Нощния камъки съзря

Терора като комета, не, като червена планетаПовлякла в своя път реещите се комети…Призракът чудовищен блестеше насред храмаС искри кървави; и тогава се разнесе глас, що

разтърси храма… „Америка: предсказание“ Уилям Блейк

И пропътувах цялата земя, скиталец бях навред, самотен, чужд и непознат. И тогава Ти се надигна в мен и ме дари със Своето изкуство, което потуши развилнялата се в мен буря.

Парацелз85

НЕ МОЖЕХ ДА ПОВЯРВАМ, че Соларин е внук на Мини Ренселаас. Само че, докато тичахме надолу по тъмните стълби, следвани от Лили, нямах време да разпитвам за родословното му дърво. Морето под нас бе обгърнато от тайнствена червеникава мъгла, а когато погледнах през рамо към хълмовете, забелязах зловещия блясък на луната и тъмните червени пръсти на сироко да пренасят тонове пясък по въздуха откъм планините, сякаш се пресягаха, за да ни заловят, преди да успеем да избягаме.

Стигнахме до кея в далечния край на пристанището, където хвърляха котва частните корабчета. Почти не успявах да различа черните им очертания, които подскачаха на фона на пясъка, подет от вятъра. Двете с Лили последвахме Соларин и се качихме на борда на нашата яхта. Веднага слязохме в каютата, за да оставим Кариока и фигурите и да се скрием от пясъка, който вече прогаряше и кожата, и дробовете ни. До като затварях вратата на малката каюта, забелязах, че Соларин развързва въжетата. След това заслизах опипом.

Моторът работеше и тихо бумтеше, когато потеглихме. Заопипвах наоколо, докато открих нещо с формата на лампа и силна миризма на керосин. Запалих я, за да огледам какво има в малката каюта. Всичко бе в ламперия от тъмно дърво, дебели килими, кожени въртящи се столове, имаше двойно легло до стената и мрежест хамак в ъгъла. Срещу леглото бе оставена ниша с мивка и печка. Когато отворих шкафовете, се оказа, че няма храна, открих единствено добре заредено барче. Отворих бутилка коняк, взех водни чаши и сипах и на двете стабилно количество.

— Дано Соларин знае как да управлява това чудо — рече Лили и отпи гигантска глътка.

— Не ставай смешна — обърнах се към нея аз и след първата пареща глътка бренди разбрах колко отдавна не съм хапвала нищо. — Обикновените лодки нямат мотори. Не чуваш ли шума?

— Ако е моторница — отвърна Лили, — защо има мачти? Да не би за красота?

След като спомена мачтите, ми се стори, че и аз ги видях. Не бе възможно да тръгваме с платноходка, при условие че наближава буря. Дори Соларин не би проявил такова безразсъдство. Реших да погледна, просто за всеки случай.

Качих се по тесните стръмни стъпала към малката кабина, заобиколена от тапицирани седалки. Вече бяхме извън пристанището и плавахме малко преди пелената червен пясък, спускаща се над Алжир. Вятърът беше силен, луната ми се стори ясна сред ореола от студена светлина и аз огледах внимателно яхтата, която трябваше да ни отведе към спасение.