Осем

— Хапни нещо — предложи ми тя. — Вълните така ни подмятат, че започва да ми се гади… не мога да преглътна нищо.

Тук, в каютата, силата на вълните се усещаше много повече. Нахвърлих се лакомо върху сухара, намазан с фъстъчено масло, и преглътнах с остатъка от коняка, а след това се качих на горната койка.

— Трябва да поспим — казах. — Очаква ни дълга нощ, а утрешният ден ще се окаже още по-дълъг.

— Вече е утре — отбеляза Лили, изправи се и погледна часовника си. Загаси лампата. Чух пружините на долното легло да проскърцват и двамата с Кариока си легнаха. Това бе последният звук, който си спомням, преди да се пренеса в страната на сънищата.

* * *

Не мога да кажа със сигурност кога чух първия трясък. Сънувах, че съм на дъното на морето и пълзя по мек пясък, докато вълните ме полюшват. В съня ми фигурите от „Шаха Монглан“ бяха оживели и се опитваха да излязат от чантата. Колкото и да се мъчех да ги прибера вътре и да се добера до брега, краката ми потъваха все повече и повече в хлъзгавия пясък. Трябваше да си поема дъх. Полагах всички усилия, за да изплувам на повърхността, когато ме блъсна огромна вълна и отново ме повлече надолу.

Отворих очи и в първия момент не можах да разбера къде се намирам. Вгледах се през люка и разбрах, че наистина сме под водата. След това корабът се люшна на другата страна и аз изпаднах от койката. Търкулнах се чак до малката кухня в другия край. Надигнах се от пода съвършено мокра. Водата стигаше до коленете ми и се плискаше в каютата. Вълните заливаха заспалата Лили, а Кариока се бе изправил върху нея и се опитваше да опази лапите си сухи. Нещо не беше наред.

— Събуди се — изкрещях аз, ала шумът от прииждащата вода и скърцащите греди заглушиха думите ми. Опитвах се да разбера какво става, докато я теглех от койката. Какво ставаше с помпите? Те не трябва ли да се включат, когато влезе вода?

— Господи! — изпъшка Лили и опита да се изправи. — Ще повърна.

— Не точно сега! — Повлякох я към хамака. Придържах я седна ръка, а с другата измъкнах спасителните жилетки. Бутнах я към хамака, след това грабнах Кариока и го пуснах вътре тъкмо когато Лили започна да повръща. Грабнах пластмасова кофа, която се носеше по водата, и я поставих пред нея. Тя изхвърли сухара, след това вдигна очи към мен.

— Къде е Соларин? — опита се тя да надвика виещия вятър и бушуващите вълни.

— Не знам — отвърнах, метнах спасителната жилетка към нея и навлякох своята, докато газех през прииждащата вода. — Сложи си я. Сега ще разбера какво става.

Водата прииждаше по стълбите. Вратата над мен се блъскаше в стената. Стиснах я, докато излизах, а след това я затворих. Вече навън се огледах и ми се прииска да не бях.

Яхтата се бе килнала надясно и се плъзгаше назад във водна падина. Вълните заливаха палубата и кабината. Утлегарът бе отпуснат и висеше на една страна. Едно от предните платна, натежало и мокро, се бе откъснало и висеше във водата. Соларин, на по-малко от два метра, лежеше до вратата на кабината, ръцете му бяха отпуснати на палубата, водата свободно го заливаше и се опитваше да го завлече извън борда!

Възкликнах и се втурнах към него, стиснах голото му стъпало и крачола на панталона и се помъчих да изтегля безжизненото му тяло… само че водата го отнасяше. Неочаквано ми се изплъзна. Поредната вълна го претърколи по палубата и го блъсна в парапета, след това го повдигна, за да го преметне зад борда.

Хвърлих се по корем върху хлъзгавата палуба и се опитах да се захвана с каквото мога — и с крака, и с ръце — за металните скоби, за да пропълзя по наклонената на една страна яхта към мястото, където лежеше той. Поде ни поредната вълна, висока колкото четириетажна сграда, и ни подметна.

Блъснах се в Соларин и го сграбчих за ризата, за да го изтегля с всички сили от наклонената палуба. Един господ знае как успях да го довлека до кабината. Вдигнах главата му, за да не кисне във водата, и го плеснах няколко пъти.

Имаше рана на главата, от която се стичаше кръв и пълнеше ухото му. Опитвах се да надвикам и вятъра, и грохота на водата, а яхтата се мяташе все по-бързо от вълна към вълна.

Той отвори очи, след това ги затвори, за да ги предпази от пръските.

— Въртим се! — изкрещях аз. — Какво да правя?

Соларин се надигна бързо, подпря се на стената на кабината, за да се огледа, и бързо прецени положението.

— Веднага свали платната… — Стисна ръцете ми и ги сложи на руля. — Дай щирборд! — изкрещя той и се опита да стане.

— Това наляво ли е или надясно? — изкрещях, обхваната от паника.

— Дясно — изрева в отговор той и се строполи на седалката до мен. Раната му продължаваше да кърви обилно, докато вълните прииждаха от всички страни и аз стиснах руля.

Застопорих руля, доколкото бе възможно, и усетих как яхтата потъва, докато се спуска от гребена на поредната вълна. Държах руля надясно и най-сетне полегнахме на една страна. Бях убедена, че ще се преобърнем, защото силата на гравитацията ни притегляше все по-надолу, а вълните се захлупваха върху нас и придаваха кален цвят на утринното небе.