Осем

— Със сигурност ще се удавим, ако не престана — прошепна той, устните му все още бяха на сантиметър от моите. С нежелание се обърна отново към руля. Челото му се набразди, когато се взря напред. — Слизай долу — нареди той, сякаш нещо му бе минало през ума. Повече не ме погледна.

— Ще потърся нещо, за да ти превържа главата — казах, ядосана, че гласът ми трепери. Морето бе все така бурно и тъмните водни стени се надигаха около нас. Това не обясняваше чувствата, които ме обхващаха всеки път, когато погледнех мократа му коса, местата, на които скъсаната риза бе залепнала по мускулестото му тяло.

Все още разтърсена, слязох долу. Соларин, разбира се, мислех си, ме целуна от благодарност. Нищо повече. Защо тогава странната тръпка не си отиваше? Защо пред очите ми бе изражението на светлозелените му пронизващи очи в мига, преди да ме целуне?

Стигнах опипом до каютата, ръководена от мътната светлина на люка. Хамакът се бе откъснал от стената. Лили седеше в един ъгъл, гушнала посърналото кученце в скута си. То бе положило лапки на гърдите й и се опитваше да я оближе по лицето. Наостри уши, щом ме чу да шляпам през водата, докато се клатушках между леглата и кухненския бокс. Както вървях напред, вдигах разни неща от пътя си и ги подхвърлях към мивката.

— Добре ли си? — попитах Лили. Каютата миришеше на повръщано. Не ми се искаше да се взирам във водата, в която газех.

— Ще умрем — изпъшка тя. — Господи, след всичко, което преживяхме, сега ще умрем. И то заради проклетите фигури.

— Те къде са? — попитах, обзета от паника, защото ми се стори, че сънят ми се е превърнал в реалност.

— Тук са, в чантата — отвърна тя и измъкна сака от водата. — При един скок на яхтата те се изсипаха и се стовариха право върху мен… а после хамакът падна. Цялата съм в синини… — По бузите й се стичаха сълзи и мръсна вода.

— Дай да ги прибера. — Грабнах сака и го пъхнах под мивката, а след това затворих вратичката на шкафа. — Май ще се измъкнем. Бурята утихва. Соларин има ужасна рана на главата. Трябва да намеря нещо, за да го почистя.

— Видях в тоалетната някакви лекарства — немощно подхвърли тя и опита да се надигне. — Господи, пак ми става лошо.

— Легни си — предложих й аз. — Горната койка би трябвало да е по-суха. Връщам се, за да му помогна.

Когато излязох от малката тоалетна с мократа кутия лекарства, която успях да намеря, Лили вече се бе покачила на горното легло и пъшкаше, обърната на една страна. Кариока я буташе, за да се пъхне под нея с надеждата да си намери сухо местенце. Погалих и двамата по мокрите глави, след това се отправих по скърцащите стъпала, докато яхтата не спираше да се клатушка.

Небето беше изсветляло, бе добило цвета на мляко с какао, и в далечината забелязах нещо подобно на локва светлина. Нима най-лошото вече бе отминало? Усетих облекчение, когато се отпуснах до Соларин.

— Всичко е мокро — казах му аз, отворих пълната с вода кутия и прегледах съдържанието й. — Затова пък има йод и ножици…

Соларин погледна и извади туба с някакъв мехлем.

— Ако искаш, ме намажи с това — предложи той и отново извърна поглед напред, докато се разкопчаваше с една ръка.

— Ще дезинфекцираш мястото и кървенето ще намалее. След това можеш да накъсаш ризата, за да ме превържеш.

Помогнах му да я свали от едното рамо и измъкнах ръката му, докато той оглеждаше вълните. Усетих мириса на топлата му кожа. Постарах се да не мисля за това, докато той говореше:

— Бурята отминава. Тепърва ни чакат проблеми. Утлегарът се е спукал, кливерът е станал на парцали. Няма да успеем да стигнем до Марсилия. Освен това сме се отклонили от курса — трябва да се ориентирам къде сме. Щом ми оправиш раната, поеми руля, за да огледам картите.

Лицето му бе като маска, докато се вглеждаше в морето, и аз полагах усилия да не забелязвам тялото му, голо от кръста нагоре. Какво ми става, питах се. Може и да бях объркана след преживяния ужас, ала докато се носехме по вълните, не можех да спра да мисля за топлите устни и за цвета на очите му…

— Ако не успеем да се доберем навреме в Марсилия — попитах, след като си наложих да започна да разсъждавам, — нали каза, че самолетът няма да ни чака?

— Няма — потвърди Соларин и се усмихна странно, без да откъсва очи от морето. — Доста неприятно се получи. Може да се окажем на някое отдалечено място. Като нищо би могло да стане така, че да не си намерим транспорт месеци наред. — Ужасно, нали? Какво ще правиш, вързана с един луд руснак, който ще те забавлява единствено с шах?

— Ще се наложи да се науча да играя — отвърнах и се заех с импровизираната превръзка, а той се намръщи.

— Струва ми се, че може да почака — каза ми той и ме стисна за китките, въпреки че и двете ми длани бяха пълни с лекарства и ивици от скъсаната му риза. Изправи ме на крака, прехвърли ръце през коленете ми и ме метна на рамо като чувал с картофи, после стъпи на седалката в кабината, докато яхтата се мяташе сред вълните.

— Какво правиш? — разсмях се аз, с увиснала на гърба му глава.