Осем

— Кракът ли? Не. — Талейран се усмихна с горчивина. — Заради него обаче изгубих потомствените права на първороден син. Майка ми бързо роди още две момчета и наследството получи брат ми Аршимбо, а негов наследник стана Бозон. Не можеше да се помири, че един инвалид ще бъде носител на древната титла Талейран-Перигор. За последен път видях мама, когато дойде в Отон, за да изрази несъгласието си, че ще бъда ръкоположен в сан епископ. Въпреки че тя ме принуди да стана свещеник, искрено се бе надявала цял живот да тъна в забвение. Настояваше, че не съм достатъчно благочестив за епископ. Тя, разбира се, беше напълно права.

— Отвратително! — възкликна разпалено Валентин. — Аз бих я нарекла дърта вещица, ако ми беше причинила подобно нещо!

Давид вдигна глава към тавана и побърза да даде знак със звънеца, за да сервират обяда.

— Наистина ли щеше да го направиш? — попита тихо Морис. — В такъв случай много ми се иска да беше там. Признавам най-чистосърдечно, че и аз изпитвах подобно желание.

Храната беше поднесена и слугите се оттеглиха.

— След като ни разказахте историята си, господине — обади се Валентин, — вече не ми се струвате толкова зъл, колкото бяхме чули. Смея да призная, че дори сте хубав. Братовчедка й я погледна отчаяно, а Давид се ухили.

— Може би двете с Мирей трябва да ви благодарим, ако наистина сте отговорен за затварянето на абатствата — продължи Валентин. — Ако не бяхте вие, все още щяхме да сме в „Монглан“ и да линеем там, докато животът, за който копнеем, е в Париж…

Морис бе оставил вилицата и ножа и не откъсваше очи от тях.

— Абатството „Монглан“ ли? В Баските Пиринеи? От това абатство ли идвате? Защо не сте там? Защо сте си тръгнали?

Изражението му и настойчивият начин, по който зададе въпросите, накараха Валентин да осъзнае, че е допуснала фатална грешка. Макар Талейран да бе красив и изключително очарователен мъж, той си оставаше епископът на Отон, мъжът, от когото абатисата специално ги бе предупредила да се пазят. Ако той научеше, че двете братовчедки не само знаят за „Шаха на Монглан“, но са помогнали да изнесат две от фигурите, нямаше да им даде мира, докато не получи повече подробности.

И ето че заради нея над двете надвисваше опасност, защото се бе изпуснала, че идват от „Монглан“. Още в нощта на пристигането им в Париж двете фигури бяха тайно закопани под лехите в градината на Давид, но сега възникваше нов проблем. Валентин не бе забравила поверената й от абатисата роля да служи за приемник, ако на някоя от другите монахини й се наложи да се спасява с бягство и да се избави от фигурата. Засега подобно нещо не се бе случило, ала тъй като във Франция времената бяха смутни, подобна необходимост можеше да възникне всеки момент. Валентин и Мирей не можеха да си позволят да бъдат поставени под наблюдението на Шарл-Морис Талейран.

— Повтарям въпроса си — надигна глас епископът, докато двете момичета седяха, притиснати от болезнена тишина. — Защо напуснахте „Монглан“?

— Защото — отвърна неохотно Мирей — затвориха абатството.

— Затворили ли са го? Защо са го затворили?

— Заради Закона за конфискацията, монсеньор. Абатисата се страхуваше за сигурността ни…

— В писмото си до мен — прекъсна я Давид — жената обясняваше, че е получила нареждане от Папството да затвори абатството.

— И ти прие подобно обяснение? — попита Талейран. — Ти републиканец ли си, или не? Знаеш, че папа Пий заклейми революцията. Знаеш, че когато прокарахме Закона за конфискацията, той заплаши да отлъчи всички католици, които участват в Комуната! Въпросната абатиса е предателка на интересите на Франция, след като приема нареждания от италианското Папство, което, сам знаеш, е съставено от Хабсбурги и испански Бурбони.

— Държа да изтъкна, че съм също толкова ревностен републиканец, колкото и ти — заяви разпалено Давид. — Хората от семейството ми не са благородници. Аз съм човек от народа. Подкрепям новото правителство и ако то падне, ще продължа да съм му верен. А затварянето на абатството „Монглан“ няма нищо общо с политиката.

— Има, и още как, скъпи ми Давид, има много общо с политиката. Много добре знаеш какво е скрито в това абатство, нали? — Валентин и Мирей пребледняха, докато Давид наблюдаваше с особено изражение как Талейран посяга към виното.

— Ами! Бабини деветини — изсмя се презрително той.

— Нима? — отвърна другият. Очите му се бяха впили в двете млади жени. Не след дълго той също се пресегна към чашата с виното, отпи и се замисли. Най-сетне стисна вилицата и започна да се храни. Валентин и Мирей седяха вцепенени на столовете си и не се докосваха до сервираното ястие. — Май племенниците ти загубиха апетит — отбеляза най-сетне Талейран.

Давид ги погледна.

— Какво има? — настоя той. — Не ми казвайте, че и вие вярвате в тези глупости.

— Не, чичо — отвърна тихо Мирей. — Знаем, че е само суеверие.