Осем

— Я стига, трябваше да бъде забавно — намеси се Луелин. — Съжалявам, че се получи толкова шантаво, но тя нали говореше за шах? И онова „шанс за мат“. Доста зловещо. Нали се сещаш, става дума за „мат“ при играта на шах. Шах-мат означава „смърт за краля“ на персийски. А и след като тя спомена, че си в опасност… можеш ли да си напълно сигурна, че всички тези приказки не се отнасят за теб? — продължаваше да рови Луелин.

— Престанете веднага — разгневи се Хари. — Сбърках, като казах, че бъдещето ти има нещо общо с Лили. Очевидно всичко това са куп глупости. Най-добре да забравим, иначе ще сънуваме кошмари.

— Лили не е единствената сред познатите ми, която играе шах — обясних аз. — Имам един приятел, който ходи по състезания.

— Наистина ли? — попита заинтригуван Луелин. — Дали не го познавам?

Поклатих глава. Бланш се канеше да каже нещо, когато Хари й подаде чаша шампанско. Тя се усмихна и отпи.

— Стига вече — отсече Хари. — Да пием за новата година, каквото и да ни е подготвила.

Довършихме бутилката за около половин час. Най-сетне си взехме палтата и излязохме навън. Качихме се в лимузината, която магически се появи отпред. Хари даде инструкции на Сол да ме остави пред апартамента ми близо до Ийст Ривър. Когато пристигнахме пред дома ми, Хари слезе и ме прегърна мечешки.

— Пожелавам ти една прекрасна година — рече ми той. — Може пък да успееш да постигнеш нещо с невъзможната ми дъщеря. Право да ти кажа, сигурен съм, че ще успееш. Писано е да стане.

— Ще падна и няма да мога да стана, ако не си легна веднага — отвърнах и се опитах да потисна прозявката. — Благодаря за бирата и шампанското.

Стиснах ръката му и той изчака да вляза в тъмния вход. Портиерът спеше с изпънат гръб на стола си до вратата. Дори не трепна, докато минавах през сумрачното фоайе към асансьора. Сградата бе тиха като гробница.

Натиснах копчето за моя етаж и вратите се затвориха с тихо бръмчене. Докато асансьорът се качваше, извадих салфетката, натъпкана в джоба на палтото, и прочетох написаното. Все още не разбирах смисъла, затова реших да го забравя. Бяха ми се струпали достатъчно проблеми и без да се притеснявам за разни измислици. Когато вратите се отвориха и тръгнах по мрачния коридор към апартамента, се запитах откъде гледачката знаеше, че на четвъртия ден от четвъртия месец имам рожден ден.

Фианкето7

Офицерите са прелати8 с рога… Те отстраняват фигури и се движат странично, защото почти всеки от тях се възползва от поста си, тласкан от алчност и жажда за власт.

„Quaendam Moralitas de Scaccario“ Папа Инокентий III (1198–1216)

Париж:

Лятото на 1791 година

— ПО ДЯВОЛИТЕ! — извика Жак-Луи Давид. Захвърли ръчно правената четка от косъм на самур на пода и обзет от яд и разочарование, скочи на крака. — Казах ви да не мърдате. Не трябва да се движите! Сега гънките се разместиха. Съсипахте всичко!

Погледна сърдито Валентин и Мирей, които бе накарал да стоят на висок подиум в ателието. Двете бяха почти голи, обвити в прозрачен воал, внимателно аранжиран и завързан под гърдите, за да наподобява одежди на древните гърци, така модерни в последно време в Париж.

Давид загриза кожичката на палеца си. Тъмната му рошава коса стърчеше на всички страни, а черните очи проблясваха гневно. Шал на жълти и сини райета, увит два пъти около врата му и завързан на асиметричен възел, бе омазан с прах от въглен. Широките ревери на зеленото кадифено сако бяха изкривени на една страна.

— Сега трябва отново да подреждам всичко — оплака се той. Валентин и Мирей не продумаха. Пламнали от смущение, те се взираха с широко отворени очи към вратата зад художника.

Жак-Луи погледна нервно през рамо. На прага стоеше висок младеж с прекрасно тяло, толкова поразително красив, че приличаше на ангел. Гъстите му руси къдрици бяха завързани със семпла панделка. Дълга алена пелерина от коприна се стелеше като водопад около елегантното му тяло.

Наситеносините му настойчиви очи не се откъсваха от художника. Усмихна се на Жак-Луи.

— Дано не ви прекъсвам — заговори той и изви поглед към подиума, където двете момичета стояха като кошути, готови да побягнат. В гласа му прозвучаха спокойствие и самоувереност, характерни за богатите, които знаеха, че ще бъдат приети с ентусиазъм независимо от случая.

— А, ти ли си, Морис — отвърна раздразнен Жак-Луи. — Кой те пусна да влезеш? Знаят много добре, че не обичам да ме прекъсват, докато работя.

— Не вярвам да посрещаш по този начин всички гости за обяд — отвърна усмихнат младежът. — Освен това по нищо не личи, че работиш. Честно казано, не бих се отказал от такава работа.

Погледна отново Валентин и Мирей, облени в златиста светлина, струяща от северните прозорци. През прозрачната тъкан личаха извивките на тръпнещите им тела.