Осем

Ним ме прегърна през раменете и се приближихме до брат му, който се взираше мълчаливо във фонтана. Соларин по гледна ръката на Ним, отпусната на рамото ми.

— И при теб е така — обади се той. — А Мини дори не ти е баба. Доколкото разбирам, Слава те е въвлякъл в играта.

По гласа му не успях да разбера какви мисли му се въртят в главата, но не бе трудно да се сетя. Избягнах погледа му. Ним ме притисна до себе си.

— Mea culpa — призна с усмивка той.

— Какво стана с вас с Мини, когато разбрахте, че корабът на баща ти е тръгнал? — попитах Соларин. — Как оцеля?

Той откъсна цвета на една циния и го подхвърли във фонтана.

— Тя ме поведе към гората и ме скри, докато бурята отмина — отвърна той замислен. — Три дни вървяхме по крайбрежието към Грузия, като двойка селяни, тръгнали на пазар. Когато се отдалечихме достатъчно дълго от къщи, седнахме да обсъдим възможностите. „Достатъчно голям си и ще разбереш какво ти казвам — започна тя. — Не си обаче достатъчно голям, за да ми помогнеш в мисията, която предстои. Един ден ще пораснеш и тогава ще се свържа с теб и ще ти кажа какво да направиш. Само че сега трябва да се върна и да се опитам да спася майка ти. Ако те взема с мен, ще ме забавиш и ще застрашиш всичко.“ — Соларин ни погледна. — Разбирах всичко — добави той.

— Значи Мини се е върнала да спаси майка ти от съветската полиция — уточних аз.

— Ти направи същото за приятелката си Лили, не помниш ли? — попита той.

— Мини настанила Саша в сиропиталище — прекъсна ни Ним, прегърна ме и погледна брат си. — Татко почина, след като пристигнахме в Америка, така че и аз останах сам също като Саша в Русия. Макар никога да не бях сигурен, открай време подозирах, че детето чудо в шахмата, за което пишеха във вестниците, е брат ми. Вече си бях избрал името Ним, което бе смешно, но само аз знаех какво означава, защото живеех буквално от нищо. Една вечер, в шахматния клуб „Манхатън“ се запознах с Мордекай и той разбра кой съм.

— А какво стана с майка ви? — попитах аз.

— Мини се бе върнала прекалено късно, за да я спаси — отвърна мрачно Соларин и ни обърна гръб. — Тя самата едва бе успяла да избяга от Русия. Докато бях в сиропиталището, веднъж получих от нея писмо. Не беше точно писмо, а изрезка от вестник, от „Правда“, доколкото си спомням. Макар да нямаше нито дата, нито обратен адрес, то бе пуснато от страната и знаех кой го изпраща. В статията се казваше, че известният гросмайстор Мордекай Рад ще изнесе серия от лекции в Русия, ще играе пред публика и ще търси млади таланти, за да напише книга за децата в шахмата. Едно от местата, на които щеше да спре, бе моето сиропиталище. Мини се опитваше да се свърже с мен.

— Останалото го знаеш — добави Ним, с ръка все още отпусната на рамото ми. С другата си ръка прегърна Соларин и ни поведе към кухнята.

Минахме през слънчевите стаи, пълни с цветя и лъскави мебели, които блестяха на залязващото слънце. В огромната кухня лъчите падаха по плочките на пода. Канапетата ми се сториха още по-приятни от предишния път.

Ним ни пусна, но след това положи длани на раменете ми и ме погледна с много обич.

— Ти ми донесе най-големия подарък — каза той. — Истинско чудо е, че Саша е тук, а най-прекрасното чудо е, че си жива. Нямаше да си простя, ако ти се беше случило нещо. — Прегърна ме отново и влезе в килера.

Соларин остави на пода сака с фигурите и пристъпи към прозореца, загледан към морето. Виждаха се платната на лодки, също като криле на гълъби. Застанах до него.

— Много красива къща — отбеляза тихо той и погледна към фонтана и бликащата от него вода. Помълча за момент, след това добави: — Брат ми е влюбен в теб.

Сякаш леденостудена топка се стегна в стомаха ми.

— Не ставай смешен — отвърнах.

— Трябва да обсъдим този въпрос — отвърна той и ме погледна със светлозелените си очи, които винаги ме караха да изтръпвам. Вдигна ръка към косата ми, но в този момент Ним се върна от килера, стиснал в ръка бутилка шампанско и чаши. Остави ги на ниската маса пред прозореца.

— Трябва да поговорим за толкова много неща… а колко спомени имаме само — обърна се той към Соларин, докато отваряше шампанското. — Просто не мога да повярвам, че си тук. Никога повече няма да те пусна да си отидеш…

— Може и да се наложи — отвърна Соларин, хвана ме заръката и ме поведе към едно от канапетата. Седна до мен, докато Ним наливаше виното. — След като Мини вече излезе от играта, някой трябва да се върне в Русия, за да вземе дъската.

— Излязла е от играта ли? — попита Ним и застина намясто. — Как е възможно? Не, не е възможно.

— Имаме нова Черна царица — усмихна се Соларин, без да откъсва поглед от лицето му. — Струва ми се, че си я избрал за себе си.

Ним се обърна към мен. По изражението му пролича, че започва да разбира.

— По дяволите! — каза той и продължи да налива шампанско. — Предполагам, че е изчезнала безследно и ни е оставила сами да се оправяме.