Осем

— Господи, господи — шепнеше той с дрезгав глас и клатеше глава. — Бях сигурен, че си загинала. Не съм мигнал, откакто научих, че си заминала от Алжир. Бурята… оттогава нямаме никакви сведения за теб! — Не можеше да откъсне поглед от мен. — Мислех си, че съм те убил, като те изпратих по този начин…

— Откакто ми стана наставник, не мога да кажа, че здравето ми се е подобрило — съгласих се аз.

Той грееше и отново ме привлече за втора прегръдка. В този момент усетих как се напрегна. Пусна ме бавно и вдигна глава. Беше се втренчил над рамото ми с изражение на удивление и недоверие. Дали не беше страх? Не бях сигурна.

Обърнах се бързо назад и видях Соларин да слиза от влака, понесъл багажа ни. Наблюдаваше ни, а лицето му отново се бе превърнало в студената маска, която си спомнях ясно от деня на турнира в клуба. Не откъсваше поглед от Ним, непроницаемите му очи блестяха под лъчите на следобедното слънце. Отдръпнах се от Ним, за да обясня, ала приятелят ми продължаваше да стои като закован, сякаш бе видял звяр или призрак. Когато заговори, се наложи да се напрегна, за да чуя думите му.

— Саша? — прошепна задавено той. — Саша… Обърнах поглед към Соларин, който все още стоеше на стълбите, а зад него пътниците чакаха да слязат. Очите му бяха пълни със сълзи, които се стичаха по бузите, а лицето му се бе променило до неузнаваемост.

— Слава! — извика прегракнало той. Пусна чантите на перона, скочи от влака, профуча покрай мен и се хвърли към Ним, за да го прегърне с такава сила, че се уплаших двамата да не се смачкат. Бързо посегнах към сака с фигурите. Когато се изправих, двамата все още плачеха. Ним стискаше главата на Соларин и го притискаше диво. Първо го отдръпна, погледна го, после двамата се прегърнаха отново, а аз ги наблюдавах слисана. Потокът хора ни заобикаляше, както вода заобикаля камък. Бяхме обгърнати от типичното за нюйоркчани безразличие.

— Саша — продължаваше да шепне Ним и да го притиска в прегръдките си. Соларин бе заровил лице в яката му, затворил очи, а сълзите свободно се стичаха по бузите му. С една ръка бе стиснал яката на Ним, сякаш нямаше сили да стои на крака. Не можех да повярвам.

Когато и последните пътници отминаха, се наведох, за да събера пръсналия се багаж, захвърлен от Соларин.

— Дай на мен — извика Ним, след като си избърса носа. Вдигнах поглед и го видях да пристъпва към мен, прегърнал с една ръка Соларин през раменете, като от време на време го притискаше до себе си, сякаш за да се увери, че е до него. Очите му бяха зачервени от сълзите.

— Вие двамата май се познавате — подхвърлих раздразнена и се запитах как стана така, че никой не бе споменал.

— Не сме се виждали двайсет години — обясни Ним, все още усмихнат на Соларин, докато двамата се навеждаха за багажа. След това извърна странните си двуцветни очи към мен. — Не мога да повярвам, сладурче, че ми донесе такава радост. Саша е мой брат.

* * *

Малкият морган на Ним не бе достатъчно голям за тримата, а за багажа и дума не можеше да става. Соларин седна върху сака с фигурите, аз седнах в него, останалият багаж бе натъпкан, където имаше свободно място. Докато потегляхме от гарата, Ним непрекъснато поглеждаше към Соларин, все още неспособен да повярва, но много щастлив.

Беше странно да видя как тези двама толкова сдържани мъже се предават на емоциите. Усещах силата на чувствата им, дълбоки и непонятни като руските им души. Мълчахме дълго. След това Ним посегна и ме стисна за коляното, докато се опитвах да се дръпна, за да не преча на скоростния лост.

— Май трябва да ти кажа всичко — подхвърли той.

— Няма да е зле — съгласих се аз. Ним ми се усмихна.

— Мълчах, за да те защитя, а също и нас, затова не споменах нищо досега — обясни той. — Двамата с Александър не сме се виждали от деца. Той беше на шест, а аз на десет, когато ни разделиха… — Сълзите отново напълниха очите му и той се пресегна към косата на Соларин, сякаш не можеше да откъсне поглед от него.

— Нека аз да разкажа — помоли Соларин и се усмихна просълзен.

— Ще разказваме и двамата — реши Ним. Докато пътувахме в открития автомобил покрай брега към екзотичното му имение, те за пръв път разкриха какво им бе струвало участието в играта.

Разказът на двамата физици

Родени сме на Крим — известния полуостров в Черно море, за който дори Омир е писал. Русия се е опитвала да се добере до него още от времето на Петър Велики, чак до Кримската война.

Баща ни, гръцки моряк, се влюбил в руска девойка и се оженил за нея — това е майка ни. После станал преуспяващ търговец с малка флотилия кораби.

След войната нещата тръгнали зле. Светът бил в пълен хаос, а в Черноморието било още по-зле, защото наоколо били разположени все страни, които продължавали да вярват, че са във война.