Осем

Когато всичко бе готово, ги огледахме. Имаше изправени на задните си крака коне, яки офицери, изобразени като слонове, камили с високи седла, които заместваха топовете. Златният цар беше яхнал пахидерма си, дамата бе в носилка, обсипана със скъпоценни камъни, всяка подробност, изпипана до съвършенство, каквото не бе постигано в изкуството през последните хиляда години. Липсваха само шест фигури: две сребърни пешки и една златна, златен кон и сребърен офицер, а също и Белия цар — той също трябваше да е сребърен.

Стори ми се невероятно, че ги виждаме събрани да проблясват сред нас. На кой изумителен ум бе хрумнало да съчетае нещо толкова красиво и нещо толкова смъртоносно?

Извадихме плата и го разстлахме на масичката за кафе до дъската. Очите ми отново бяха привлечени от странно проблясващите форми, от красивите цветове на скъпоценните камъни — смарагд и сапфир, рубин и диаманти, жълт цитрин, светлосин аквамарин и бледозелен перидот, който бе почти същият цвят като очите на Соларин. Той се пресегна и стисна ръката ми.

Лили бе извадила листа, на който бяхме записали нашия вариант за последователността. Остави го до плата.

— Трябва да видите нещо — каза Мордекай, след като заключи сейфа. Застана при мен и ми подаде малък пакет. Вдигнах поглед към очите му, както обикновено огромни зад дебелите стъкла на очилата. Усмихна ми се с разбиране. Протегна ръка към Лили, сякаш очакваше тя да стане. — Ела, помогни ми да приготвим нещо за вечеря. Чакаме баща ти и Ним да се върнат. Ще са гладни, когато пристигнат. Междувременно нашата приятелка Кат ще прочете онова, което й дадох.

Той потегли Лили към кухнята. Соларин се настани по-близо до мен, докато отварях пакета и вадех сгънати листове. Както предполагаше — това бе същата хартия като в дневника на Мирей. Посегнах, за да го взема от чантата, оставена между нас, и веднага сравних. Мястото, където хартията бе срязана, личеше ясно. Усмихнах се на Соларин.

Той също ми се усмихна, прегърна ме, аз се отпуснах на него, отворих листовете и зачетох. Беше последната част от дневника на Мирей.

Разказът на Черната царица

Кестените в Париж цъфтяха, когато оставих Шарл-Морис Талейран през пролетта на 1799 година, за да се върна в Англия. Заминаването ми причини болка, защото отново носех дете. В мен растеше нов живот, а с него идваше познатата целеустременост — да довърша играта веднъж и завинаги.

Минаха четири години преди да видя Морис отново. През тези четири години светът бе разтърсен и променен от много събития. Наполеон се завърна във Франция, за да отхвърли Директората, и му бе дадена титлата пръв консул, а след това консул до живот. Павел I в Русия бе убит от собствените си генерали и фаворита на майка му — бившия й любовник, Платон Зубов. Тайнственият Александър, почитател на мистичното, който бе до мен, когато абатисата умираше, вече разполагаше с Черната царица от „Шаха Монглан“. Светът, какъвто го познавах — Англия и Франция, Австрия, Прусия и Русия, — бе отново пред война. А Талейран, бащата на децата ми, най-сетне бе освободен от длъжност и имаше папското разрешение за брак, за което бях настояла. Вече можеше да се ожени за Катрин Ноел Уорле Гранд — Бялата царица.

В мен бяха платът, скицата на дъската със символите, и смеех да кажа, че седемнайсет фигури са ми в ръцете. Не само деветте, заровени във Върмонт — вече знаех къде точно, — а още осем: седемте на мадам Гранд и онази, която бе у Александър. И така, заминах за Англия, отидох в Кеймбридж, където Уилям Блейк бе проверил, че се пазят документите на сър Исак Нютон. Тъй като Блейк не можеше да устои на привличането на мистичното, той положи огромни усилия и ни уреди достъп до написаното от Нютон.

Бозуел бе починал през май 1795 година, а великият шахматист Филидор го бе надживял с три месеца. Старата гвардия бе вече в отвъдното. Отборът на Бялата царица бе разпилян от ръката на смъртта. Налагаше се да действам, преди тя да се съвземе и да събере нов.

На 4 октомври 1799 година, точно шест месеца след рождения ми ден, малко преди Шахин и Шарло да се върнат с Наполеон от Египет, родих в Лондон момиченце. Кръстих го Елиза, на Елиса Червената, прославената жена, създала Картагена, на чието име бе наречена и сестрата на Наполеон.

Въпреки това свикнах да наричам дъщеря си Шарлот не само заради баща й Шарл-Морис и брат й Шарло, а и в памет на една друга Шарлот, която отдаде живота си за мен.

Истинската работа започна едва когато Шахин и Шарло дойдоха при мен в Лондон. По цели нощи се трудехме над старинните ръкописи, събирани от Нютон, на светлината на свещите проучвахме бележките му и опитите, които бе провеждал. Всичките ни усилия бяха напразни. След много месеци най-сетне повярвах, че великият учен не бе открил тайната. И тогава ми хрумна, че аз всъщност не знаех каква е тази тайна.

— Осмицата — изрекох на глас една нощ, докато седяхме в къщата в Кеймбридж. Бяхме в кухнята и гледахме към градината, същото място, на което Нютон бе работил преди почти цял век. — Какво точно означава осмицата?