Осем

Прекосих морето отново, макар да се страхувах, че е за последен път. Щом пристигнах в Алжир, заедно с Шахин и Шарло отидохме в Казба. Там щяхме да открием човек, когото да използвам за мисията си. Намерих го в един харем. Пред него бе поставено огромно платно, а наоколо на диваните се бяха разположили забулени жени. Той се обърна към мен, сините му очи блестяха, тъмната му коса бе разчорлена също като на Давид, докато двете с Валентин му позирахме преди много години. Само че този млад художник приличаше на друг мъж много повече, отколкото на Давид. Той бе копие на Шарл-Морис Талейран.

— Баща ви ме изпрати при вас — обърнах се към мъжа, няколко години по-млад от Шарло.

Художникът ме погледна странно.

— Сигурно сте медиум. — Усмихна ми се. — Баща ми, господин Дьолакроа, почина преди много години. — Той завъртя четката в ръка, нетърпелив да продължи работата си.

— Говоря за биологичния ви баща — обясних аз и забелязах как лицето му помръкна. — За принц Талейран.

— Това са само слухове — заяви той.

— Аз знам друго — отвърнах. — Казвам се Мирей и идвам от Франция специално заради вас. Това е синът ми Шарло — наполовина сте братя. А този е Шахин, нашият водач. Искам да дойдете с мен в пустинята, защото имам намерение да върна нещо ценно, което съдържа невероятна мощ, в родната му земя. Искам да ви поръчам да нарисувате мястото… и така всички, които приближат, да знаят, че е защитено от боговете.

Тогава му разказах.

Минаха седмици, докато стигнем до Тасили. Най-сетне попаднахме в тайната пещера и открихме място, на което да скрием фигурите. Йожен Дьолакроа нарисува стената, следвайки указанията на Шарло къде да бъде кадуцеят, а навън бе Бялата царица, изобразена като labrys, умело вплетена във вече съществуващата ловна сцена на стената.

Когато приключихме, Шахин извади мускала с философска вода и праха, опакован във восък, за да се разтваря по-бавно, точно както бе указано. Погледнах мускала в ръката си, докато Шахин и синовете на Талейран ме наблюдаваха.

Спомних си думите на Парацелз, великия алхимик, който навремето бил убеден, че е открил формулата: „Ще бъдем като богове“, казал той. Вдигнах мускала и отпих.

* * *

Цялата треперех, когато приключих. Соларин стискаше ръката ми и кокалчетата му бяха побелели. Еликсирът на живота. Това ли беше формулата? Възможно ли бе подобно нещо да съществува?

Мислите ми препускаха. Соларин ни сипа бренди от декантер на близката маса. Истина е, казвах си аз, че гениите инженери наскоро откриха структурата на ДНК, която създава живота и също като кадуцея на Хермес образува спиралната осмица. Само че нищо в древните свитъци не намеква, че тази тайна е била известна преди. И как бе възможно подобно нещо да превърне металите в друга субстанция?

Насочих вниманието си към фигурите, към мястото, където бяха заровени. Обзе ме още по-голямо объркване. Не беше ли казала Мини, че ги е скрила в Тасили под кадуцей, дълбоко в скалите? Откъде можеше да знае къде са, ако Мирей ги е оставила двеста години преди това?

След това си спомних за писмото, което Соларин бе донесъл от Алжир и ми бе дал, докато бяхме у Ним — писмото на Мини. С разтреперана ръка бръкнах в джоба, извадих го, скъсах плика, докато Соларин седеше тихо до мен и отпиваше от брендито. През всичкото време усещах погледа му.

Извадих листа и го погледнах. Преди още да започна да чета, леден ужас пролази по гърба ми. Почеркът беше същият като в дневника! Въпреки че едното бе на английски, а другото на старофренски, нямаше начин да сбъркам изящно изписаните букви в стила, използван преди стотици години.

Погледнах Соларин. Той гледаше писмото ужасен, неспособен да повярва. Очите ни се срещнаха, след това неговите бавно се насочиха към листа. Аз го разгънах на скута си и зачетох: