Осем

Из стаята шетаха свещеници, той се опитваше на висок глас да ги отпъди и щеше да продължи с тези напразни опити чак докато издъхне. Почувствах се неловко, когато извърна очи към мен и забеляза расото на послушник, защото знаех колко мрази духовниците. Махна с кокалестата си ръка и нареди на свещениците:

— Моля ви, оставете ни! Очаквах пристигането на младежа. Той е пратеник на кардинал Ришельо!

След това се изсмя пронизително, като стара вещица, а свещениците се заозъртаха през рамо и заситниха навън. Волтер ме покани да седна.

— За мен си остава неразгадаема тайна — започна гневно той — защо този надут стар призрак отказва да остане в гроба. Като атеист не мога да си намеря място от яд, че един умрял поп продължава да се явява и да подтиква младите мъже да ме посещават. Да, винаги разбирам, когато ги изпраща той, защото устните им са увиснали налудничаво, очите им се стрелкат трескаво, също като твоите… Това влез-излез във Ферни беше ужасно, но тук, в Париж, е истинска смърт!

Потиснах с усилие раздразнението си заради начина, по който ме описа. От една страна, останах учуден, че е познал причината, поради която съм дошъл да го посетя, а, от друга, ме обхвана страх. Да, беше ме страх, защото той каза, че и други са търсили онова, до което се опитвах да се добера.

— Иска ми се да забия кол в сърцето на този човек, за да се свърши с всичко това — продължи да мърмори Волтер. — Може би тогава ще намеря покой. — Стори ми се доста развълнуван и започна да кашля. Забелязах, че храчи кръв, ала щом се опитах да му помогна, той ми махна с ръка. — И лекарите, и свещениците трябва да бъдат закарани на ешафода! — извика и посегна към чашата вода. Подадох му я и Волтер отпи. — Той, разбира се, иска ръкописите. Кардинал Ришельо не може да понесе, че безценните му дневници са попаднали в ръцете на стар негодник като мен.

— У вас са дневниците на кардинал Ришельо?

— Да. Преди много години, когато бях още млад, ме хвърлиха в затвора по обвинение в заговор срещу Короната, и то заради някакво стихотворенийце, което бях съчинил за романтичните похождения на краля. Докато гаснех в затвора, богат клиент ми донесе някакви дневници с молба да ги разчета. Семейството му ги пазело цяла вечност, обаче написаното било закодирано и никой не разбирал за какво става дума. Тъй като нямах друго занимание, аз ги дешифрирах и научих доста за нашия любим кардинал.

— Аз пък си мислех, че написаното от Ришельо е дарено на Сорбоната.

— Така са ти казали — изсмя се злобно Волтер. — Един свещеник няма да къта дневници, написани с код, освен ако не иска да скрие нещо. Много добре знаех с какво са се занимавали свещениците по онова време: мислили са за мастурбация и по какъв начин да задоволят похотта си. Заех се с дневниците като гладен кон със зоб, но това не се оказа мръснишкото признание, което очаквах. Беше най-обикновен научен трактат. Най-голямата глупост, на която бях попадал.

Волтер се закиска и разкашля толкова силно, че моментът ми се стори подходящ да извикам някой от свещениците, защото все още не ми бе позволено да причестявам умиращи. След като издаде потресаващ звук, нещо като предсмъртно гъргорене, той ми направи знак да му донеса шалове. Натрупа ги върху себе си, уви един на главата си също като стара баба и остана да трепери под тях.

— Какво открихте в тези дневници. Те къде са? — попитах настоятелно аз.

— Все още са у мен. Докато бях в затвора, клиентът ми умрял и не оставил наследници. Може да струват доста, защото са ценни за историята. Но в тях има бая суеверия и глупости, ако питаш мен. Вещерство, магии.

— Нали казахте, че са научен труд?

— Да, доколкото свещениците са в състояние да постигнат някаква обективност. Виж сега, кардинал Ришельо е посветил живота си на откриването на могъществото и пътя към властта още преди да поведе армии срещу всяка държава в Европа. А целта на тайното му проучване се върти около… може и да си чувал за „Шаха на Монглан“.

— Шахът на Карл Велики ли? — възкликнах и се опитах да запазя спокойствие, въпреки че сърцето ми блъскаше като обезумяло. Приведох се напред над леглото му, слушах внимателно всяка изречена дума и го подтиквах предпазливо да продължи, за да не предизвикам нова атака. Бях чувал за „Шаха на Монглан“, но знаех, че е изчезнал преди векове. От онова, което знаех, стойността му бе невъобразима.

— Мислех, че е просто легенда — осмелих се да подхвърля аз.

— Ришельо не е мислел така — отвърна възрастният философ. — На хиляда и двеста страници в дневника му е описано проучването за произхода и значението на шаха. Той е пътувал до Аахен или до Е ла Шапел, дори е проучвал „Монглан“, където е вярвал, че е закопана дъската, но напразно. Нашият кардинал бил убеден, че в него е отговорът на загадка, по-стара от самия шах дори, може би стара като света. Тази тайна обяснява възхода и падението на цивилизациите.

— За каква тайна става въпрос? — попитах, като напразно се опитвах да прикрия вълнението си.