Осем

Лили пристъпваше сред хаоса като освободена пантера и побутваше по-дребните предмети в опит да открие кучето си. Пусна небрежно пелерината на пода. Не можах да повярвам на очите си, когато видях, че под нея тя бе с доста оскъдно облекло. Тялото на Лили напомняше скулптура на Майо с тънки глезени, изваяни прасци, които нагоре се разширяваха в щедро набъбнала мека плът. Бе успяла да натъпче цялата тази маса в къса розова копринена рокличка, която завършваше точно където започваха бедрата й. С всяка крачка наподобяваше неоформено желе, тресящо се и почти прозрачно. Лили вдигна една от възглавниците и измъкна отдолу малката космата топка, с която не се разделяше. Взе я на ръце и загука с гърления си глас.

— Ето къде се било скрило сладурчето ми Кариока — мъркаше тя. — Опитва се да се скрие от мама. Кученцето ми то.

Започна да ми се повдига.

— Искаш ли чаша вино? — предложих аз, докато Лили оставяше животинчето на пода. То продължи да обикаля и да джавка пискливо, а аз едва прикривах раздразнението си. Отидох до килера и извадих бутилка вино от хладилника.

— Това да не би да е ужасното шардоне на Луелин? — попита тя. — От цяла вечност се опитва да ми го пробута.

Пое чашата и отпи щедра глътка. Проправи си път между растенията и спря пред картината, над която работех, преди да нахлуе, за да съсипе неделята ми.

— Я кажи, познавам ли го този? — попита неочаквано тя и посочи мъжа в бяло на картината, яхнал скелет, който с малко усилия от моя страна щеше да се превърне във велосипед. — Да не би да си използвала за модел онзи тип долу?

— Кой тип долу? — попитах, седнах на скамейката пред рояла и я погледнах. Устните и ноктите й бяха в яркочервено. Цветът изпъкваше на бялата й кожа и тя приличаше на фаталната мръсница, подмамила Зеления рицар14 или Стария моряк15 да се впуснат в битка на живот и смърт. След това се замислих и видът й ми се стори изключително подходящ. Каиса, музата на шаха, бе не по-малко безпощадна от музата на поезията. А музите умеят да съсипват онези, които вдъхновяват.

— Мъжът на колелото — уточни Лили. — И той беше облечен по същия начин — загърнат, омотан. Всъщност видях го единствено в гръб. За малко да го прегазим. Трябваше да отбием към тротоара.

— Така ли? — учудих се аз. — Рисувала съм по фантазия.

— Страшничко е — отбеляза тя. — Все едно е човек, тръгнал към собствената си смърт. Има нещо зловещо в начина, по който този тип се върти около сградата ти…

— Какво? — Нещо бе извикало спомен в подсъзнанието ми. Пази се от светъл кон и ездача му, наречен Смърт. Къде бях чувала това?

Кариока спря да джавка и от гърлото му се носеха подозрителни ръмжащи звуци. Опитваше се да изрови стърготините от саксия с орхидеи и успешно ги разпиляваше по пода. Приближих се до него, грабнах го на ръце и го метнах в дрешника, след което затворих вратата.

— Как смееш да хвърляш кучето ми в дрешника! — възмути се Лили.

— Кучета се допускат в сградата единствено ако са в клетка — обясних. — Нямам клетка. Кажи сега какво те води насам! Не съм те виждала от месеци. — И слава богу, помислих си.

— Хари ти организира прощално парти — обяви тя, настани се на скамейката пред рояла и допи на един дъх остатъка от виното. — Иска да определиш датата. Сам ще сготви. Ноктите на Кариока неуморно деряха вратата на дрешника, но аз се престорих, че не чувам.

— С удоволствие ще дойда на вечеря — съгласих се аз. — Защо да не го направим в сряда? До следващия уикенд трябва да съм заминала.

— Чудесно — кимна Лили. От килера долиташе глухо блъскане, докато Кариока напразно се опитваше да избута вратата с малкото си телце. Лили се намести на скамейката до мен.

— Моля те, нека пуснем кучето от шкафа.

— Тръгваш ли си? — попитах обнадеждена.

Извадих четките от буркана и отидох до мивката, за да ги изплакна, все едно че тя вече бе излязла. Лили не отговори веднага. Най-сетне се обади:

— Чудех се дали имаш планове за днес следобед.

— Май плановете ми за днес се провалиха — отвърнах аз, докато изсипвах течен сапун в топлата вода и го разпенвах.

— Гледала ли си как играе Соларин? — Тя се усмихна едва-едва и ме погледна с огромните си сиви очи.

Оставих четките във водата. Това подозрително много приличаше на покана за някой шахматен двубой. Лили се гордееше, че никога не ходи по такива мачове, освен ако лично не участва.

— Кой е Соларин? — заинтересувах се аз.

Лили ме изгледа с искрено изумление, сякаш я бях попитала коя е кралицата на Англия.

— Все забравям, че не четеш вестници — въздъхна тя примирено. — Всички говорят за него. Та това е политическото събитие на десетилетието! Твърди се, че е най-добрият шахматист след Капабланка, истински гений. За пръв път от три години насам му разрешават да напусне Съветския съюз…

— Аз пък си мислех, че Боби Фишър е най-добрият шахматист — отвърнах и започнах да плакна четките в горещата вода. — Защо беше цялата шумотевица в Рейкявик миналото лято?