Осем ловки демона

Свитата на Великия страж тръгна да претърсва коридорите и залите, а ние я следвахме по терасите отвън. В проклетия дворец имаше повече помещения, отколкото в мравуняк и всичко вървеше много бавно, но трябваше да сме абсолютно сигурни, че когато отидем да вземем клетката, никой няма да ни попречи. Най-лошото, според мен, беше, че непрекъснато минавахме по тераси, от които се виждаше представлението. Успях да видя някои моменти от пиесата, например, когато Фу-мо и Фу-чинг купиха от Сламения Хонг угоеното му прасе за един рядко срещан, безценен диамант от замръзналия Север (селякът беше роден на юг и никога през живота си не беше виждал лед). След това трябваше да продължа нататък и отново зърнах сцената, когато селският глупак по пътя към къщи реши да се порадва на придобивката си.

— Шиййййй-ут! Кучият му син се е изпикал в джоба ми и е избягал!

След това отново тръгнах и пропуснах момента, когато крадците посрещат завърналия се селянин с упойващо вино и побягват с всичките му дрехи, но успях да видя как Сламеният Хонг пада през един прозорец в спалнята на жената на магистрат По.

— Помощ! Напада ме гол демон!

Магистрат По, застанал на друг прозорец, се наслаждаваше на луната по подходящ неоконфуциански маниер.

— Млъкни жено! — скастри я той. — Превъзхождащият те мъж не долавя похотливи звуци или неприлични гледки.

След това отново престанах да виждам и чувам, докато заобиколим една кула, после отново зърнах светлините на фургона.

— Нападна ме гол демон, който не изглежда чак толкова зле!

— Жено! Трябва ми тишина! Ушите на превъзхождащия те мъж не са обезпокоени от неприятни звуци, а бъбреците и черния му дроб са пречистени от мързел и небрежност, фалш и поквара.

Великият страж изчезна някъде, така че се наложи да влезем през един прозорец и да обикаляме на пръсти по коридорите, докато го намерим отново. След това пак трябваше да излезем на терасата, за да не ни видят.

— Нападна ме гол демон, който не изглежда чак толкова зле и е надарен като кон!

— Млъкни жено! Превъзхождащият те мъж слуша само химните, които трябва, под акомпанимента на флейти и цитри, така че величието на добродетелта му да накара четирите сезона да се сменят хармонично и в света да се възцари порядък.

Тогава се случи едно от онези неща, които карат хората да завързват камък на врата си и да скачат в кладенец. Великият страж изчезна от погледа ни отново и пак се наложи да влезем през един прозорец, за да го търсим. Видяхме го, когато нахълтваше с хората си в залата за аудиенции и Господарят Ли въздъхна с облекчение, щом минаха през вратата зад трона и тръгнаха нагоре по стълбите. Сега трябваше само да се изкачим до прозорците на работния му кабинет, да изчакаме да го претърси и да излезе оттам, след което щяхме да сме спокойни, че повече няма да се връща. Господарят Ли щеше да има достатъчно време, за да отвори сейфа, а ако не в него, беше почти напълно сигурно, че ще намерим клетката горе, в стаята за тайни срещи. Излязох през един страничен прозорец и стъпих на малък перваз, разделен от глинена водосточна тръба. Понечих да се прехвърля от другата й страна и едва успях да отскоча назад в сянката, когато на прозореца оттатък се появи войник и се подпря на лакти върху перваза. Не гледаше към нас, но докато стоеше там, не можех да помръдна и на сантиметър.

— Проклет късмет! — измърмори войникът.

— Защо се оплакваш? Винаги е било така, мътните да го вземат! — изръмжа втори глас и на прозореца се показа още един войник.

— Можеше веднъж, поне веднъж, да ни сложат на пост откъм по-хубавата страна — каза първият. — Представи си само! Седим тук и зяпаме луната, а какво гледат онези оттатък? „Сламения Хонг“! Ето какво! А ние дори не го чуваме!

— Е, и? Ако не сега, ще слушаме после. Всички непрекъснато повтарят, че това било най-хубавото нещо под слънцето! — вторият войник се изплю презрително и бръкна в туниката си. — Ето, заслужаваме го!

Простенах мислено. В ръката си държеше мехче за вино от козя кожа, при това доста голямо, а ако им хрумнеше да останат на прозореца, за да го изпият на лунна светлина…

Точно това се случи, а ние стояхме застинали, без да помръднем, както ми се стори, с часове. Луната се движеше в неподходяща посока и сянката на водосточната тръба ставаше все по-тясна и по-тясна. Погледнах надолу и видях, че вече не мога да скрия сандалите си от приближаващата се ивица бисерно бяла светлина. След още няколко минути Господарят Ли щеше да е изправен пред много труден избор, защото единственият начин да се справим с войниците, ако ни видеха, беше да ги убием. За щастие, не се наложи да предприемаме никакви драстични мерки. Най-накрая двамата хвърлиха празното мехче навън и се прибраха, а Господарят Ли въздъхна облекчено.

— Да тръгваме! — прошепна той. — Ако ключалката на сейфа не е много сложна, може би все още имаме време.