Осем ловки демона

Забързах колкото се може повече и когато се върнахме откъм южната страна на двореца, бурните викове и аплодисменти едва не ни събориха от стената. Фургонът и сцената се виждаха ясно. Разбрах, че завършва първата част на представлението. „Сламеният Хонг“ е много дълга пиеса и е разделена на две с антракт, за да може кукловодът да си почине. Краят на първа част е може би най-известната сцена в театъра въобще, макар че няма и ред диалог, а заема близо една трета от времето.

Действието се развива в „Къщата на радостта“ на майка Хсиен, където Фу-мо и Фу-чинг са закарали откраднатото от Сламения Хонг прасе. Магистрат По е изрекъл всичките си конфуциански клишета, най-нак-рая е осъзнал, че нещо става с жена му и е дошъл да я търси. Тя преследва Сламения Хонг, който пък преследва прасето си. Всичко това става в един коридор, от двете страни на който има множество врати.

Магистрат По се навежда и поглежда през една ключалка. Отдръпва се ужасен и скрива очите си с лявата ръка, а дясната разперва безпомощно. В това време през една от другите врати излизат двамата мошеници с прасето. Пресичат коридора и потъват в стаята отсреща, а магистрат По се навежда към съседната ключалка. От стаята, от която току-що са излезли Фу-мо и Фу-чинг, сега изскача Сламеният Хонг, гонен от жената на магистрата, а след тях се появява и един клиент, който се оказва набожен бонза, прекарващ времето си в компанията на красива млада дама, известна под името Малко Заблудено Пиле. Никой няма на себе си никакви дрехи. Последните двама замръзват от изненада в коридора и с разширени колкото чинии очи наблюдават как Сламеният Хонг и жената на магистрата влизат в стаята отсреща. Магистрат По се отдръпва ключалката, отново скрива шокирания си поглед с ръка, а зад него се появяват мошениците с прасето, Сламеният Хонг и съпругата на магистрата, следвани от някакъв набожен монах и млада дама, прибързано наречена По-шен (Да се дефлорира). Те нямат никакви дрехи и очите им са разширени като чинии. Клиентите и дамите остават в коридора, а магистратът продължава да наднича през ключалките. Врати се отварят и затварят, влизат и излизат хора, докато накрая на сцената се появяват всички възможни надути, проповядващи морал самодоволни и лицемерни типове, които можеш да срещнеш в Империята. Всички те са голи (имат само шапки, които показват какви длъжности заемат) и скоро също се включват в преследването на прасето.

Описах тази сцена малко по-подробно, защото исках да обясня какъв шум достигаше до нас на стената.

Освен това чувахме и ехото — смях, примесен с възторжен вой, при разпознаването на някой от героите, подигравки, дюдюкания и какво ли още не. Когато обаче се изкачихме съвсем малко под нивото на покоите на Великия страж, до ушите ни достигнаха едни други звуци. Дори и от толкова близо, не можах веднага да разбера, че това не са писъци, предизвикани от смях. Господарят Ли стисна рамото ми, а аз се хванах за парапета и се вдигнах нагоре, за да видим какво става зад високия прозорец на кабинета, в който бяхме подслушали разговора между домакина ни и Ли Котката. Точно когато се изкачих, Великият страж се втурна към нас, но без да ни вижда. Очите му бяха изцъклени от ужас и пищеше като обезумял, а аз преглътнах мъчително, защото видях какво го гони.

На една от скиците, която ни показа Небесният господар, беше изобразено второто божество демон, Чу-куанг (Бясно куче). Представляваше куче без глава и сега беше пред очите ни. Великият страж зави в последния момент и хукна назад към стаята, а когато чудовищният звяр спря, за да тръгне след него, получих възможността да го огледам по-добре. Главата му не беше отрязана. Върху дебелия охранен врат имаше козина както навсякъде другаде по тялото му. Сякаш беше роден без глава. И все пак, съвсем ясно чувах лаене. Как можеше да лае, ако нямаше глава?

И как можеше да хапе, да разкъсва и да дъвче без глава? Надигнах се още малко и огледах цялата стая. По пода се търкаляха останките от свитата на Великия страж. Сякаш ги беше ръфал тигър. Навсякъде имаше локви кръв и гърлата на всички бяха разкъсани. Лаенето стана по-силно. Безглавото същество не преследваше Великия страж. По-скоро, както изведнъж осъзнах, го подкарваше като овца към определено място. Най-накрая го заклещи при един друг прозорец, чиито пердета се разтвориха и иззад тях изскочи голяма кучешка глава без тяло — огромна, със зинала паст и окървавени зъби. След това главата се хвърли напред, челюстите изчаткаха и Великият страж на Портата на гъските напусна червения прахоляк на земята в доста безобразен вид.

В стаята имаше още нещо. В дъното стоеше тъмна фигура. Тя тръгна към прозореца и когато стигна до перваза, луната я освети. Втренчи се право в нас. Беше човекът маймуна — чудат, но без никакво съмнение истински, със сребристо сиво чело, яркосини бузи, червен нос и жълта брада. В ръката си държеше клетката, която Господарят Ли толкова много искаше да вземе. С едно ловко движение съществото се прехвърли през прозореца, спусна се долу и изчезна.