Остров Тамбукту

— На народа, ха-ха! — изсмя се плантаторът. — Това е утопия, стара като света. Всеки властелин мисли, че управлява от името на народа и за народа, а на практика се получава точно обратното. Но да оставим това… Думата беше за тази девойка. Вижте как държи бодливите лиани, за да не ви докоснат. Това е много мило от нейна страна … И затова казах преди малко, че сте щастливец. Ще имате жена, която ще ви обича и ще ви угажда във всичко. Но не е само това. Един ден, когато Боамбо остарее или когато умре, племето може да ви избере за свой главатар…

— Вие много добре знаете, че нямам такива намерения. Аз лекувам хората, помагам им колкото мога и с каквото мога, без да търся каквито и да било облаги. Никога не ме е блазнила мисълта да стана главатар на племето, да имам власт над него. Не, това не ми е по сърце….

— Апетитът идва с яденето — прозвуча гласът на Смит и аз долових иронията в него. — Нали ви казах, властта е сладка отрова — вкусите ли веднъж от нея, ще искате още и още…

Не му отговорих, пък и нямаше смисъл да хабя думите си и да го убеждавам в това, в което той не вярваше.

— Вярвате ли в провидението? — неочаквано ме попита той.

— Не.

— Напразно! Пътищата господни са неведоми, както се казва в Библията. На вас ви са известни превратностите на съдбата, нали? Никой не знае какво го чака утре. Когато бяхте във вашата страна, вие не сте предполагали, че на света съществува остров Тамбукту, и още по-малко, че на този остров зреят кокосови орехи за вас.

— Не, разбира се.

— А нима можете да кажете какво ще стане утре с вас. Можете ли да твърдите с пълна увереност, че утре или други ден ще станете син на племето, а тая девойка ще стане ваша жена? Можете ли, питам ви?

Думите на плантатора ме накараха да се замисля. Защо са тия мъгливи подмятания? Какво иска да каже Смит?

— Как да разбирам думите ви? — попитах го аз. — Ако знаете нещо, кажете ми го. Може би първожрецът пак подготвя някакъв нов удар срещу мен?

— Нищо не зная — отвърна Смит след кратко мълчание. — Тая вечер съм настроен философски — това е всичко. И ако моята философия не ви допада, просто не ми обръщайте внимание. Но ето че излязохме на поляната… О, диваците вече танцуват!

Наистина по средата на широката поляна гореше буен огън, около който туземците играеха със същите подвиквания, както винаги. На бурума пригласяха няколко пискливи пиу и ау — свирки от черупки на кокосови орехи и от тръстика. Играчите често се провикваха дружно и продължително, след това гласовете им изведнъж се прекъсваха на най-високата нота. но ехото дълго още звучеше в тъмната тропическа нощ. Вълните на океана със силен шум се разбиваха в близките скали, но те не можеха да заглушат виковете, пискливите свирки и силните звуци на бурума.

Зинга ме хвана за ръката:

— Да вървим, Андо! Ти ще играеш с нас, нали?

Тръгнах подире й, но Смит ме спря.

— Най-напред трябва да намерим Стерн — каза той. Зинга отиде при играчите, а ние със Смит тръгнахме да търсим капитана. Разпитвахме нашите познати за него, но никой не беше го виждал през целия ден. Изпратихме едно момче да го потърси в колибата и след малко то наистина го доведе на поляната. Оказа се, че капитанът се завърнал от лов едва на смрачаване и легнал да спи. Бил много уморен. Цял ден скитал из горите, убил няколко птици, видял и един грамаден питон, може би десет метра дълъг. Тази опасна змия се била увила около едно дърво и причаквала жертва — някоя птица или маймуна.

— Бях я наближил доста, без да я забележа — разказваше капитанът, като смучеше дим от лулата си. — Тия опасни змии обикновено чакат мълчаливо, докато жертвата ги наближи, и тогава протягат шия и я налапват. И наистина питонът изведнъж засъска над главата ми, а зъбите му засвяткаха страшно. Отскочих настрана и дигнах пушката си към него, но той бързо се смъкна от дървото и се шмугна в гъстака…

— Оставете приключенията за друг път — прекъсна го плантаторът. — Сега има нещо много по-важно от питоните. И по-опасно, уверявам ви. Елате да седнем на онова хълмче, по-далеч от диваците.

Отидохме на едно малко възвишение, откъдето се виждаше цялата поляна и всичко, каквото ставаше на нея. Беше се стъмнило вече, но светлината на огъня осветяваше лицата ни и аз можех да наблюдавам плантатора. Той заговори веднага щом седнахме. Повтори това, което беше ми казал вече и което с капитана знаехме отдавна.

— Аз не питам кой от двама ви е бутнал дневника на яхтата под нара на Арики — завърши плантаторът дългата си тирада. — Но бих искал да зная какво представлява от себе си книгата на тайните. Да, аз трябва да зная това…

— Защо? — попита го капитанът.

— Много ясно защо. Ако тази проклета книга на тайните представлява някаква ценност, трябва да помислим как да я запазим. Ако не, трябва да я върнем на първожреца. Просто ще я бутнем под нара и ще вземем обратно дневника на яхтата. Това е, което исках да ви кажа.