Остров Тамбукту

— Какво се е случило? — попитах го учуден.

— Питате ме какво се е случило! — възкликна Смит възмутен. — И с такъв невинен вид! Би помислил човек, че сте олицетворение на самата невинност. Аз наистина ви смятах за честен младеж, но това, което сте направили, е измама, сър! Да, измама — това е най-слабата дума…

— Нищо не разбирам — свих рамене.

— О, той нищо не разбира! Чувате ли, небеса! Той е чист и невинен като младенец. Никога досега не съм срещал човек, който тъй умело да прикрива лъжата и измамата с фалшива искреност. Сатана в ангелски образ — така казваше покойният ми баща за такива хора и никога не грешеше, уверявам ви. Той беше човек на миналия век, прям и груб, но винаги справедлив. Аз не съм като него, признавам…

— Не сте справедлив като него ли?

— Не става дума за справедливост — остро възрази Смит. — Аз не съм прям и груб като баща си, но все пак не мога да не нарека вашата постъпка с истинското й име. Това е измама, сър! Меко казано, това е мошеничество, углавно престъпление! В цивилизованите страни то се наказва от една до пет години строг тъмничен затвор…

Той беше силно възбуден, кипеше от възмущение и изригваше цял вулкан от двусмислени и обидни думи. Когато говореше, пурата смешно подскачаше между жълтите му зъби, а суровото му сухо лице с жълта изопната кожа, набръчкана около очите, изглеждаше непроницаемо зад тютюневия дим. Реших да му обърна гръб и да си изляза, ако не спре тоя поток от обиди.

— Ще ми кажете ли най-после за какво става дума? — попитах го аз нетърпеливо. — Или мислите, че съм длъжен да слушам вашите глупави обвинения?

— Глупави обвинения! — възкликна плантаторът, като отправи погледа си към тавана на колибата. — Чувате ли, небеса? Той нарича глупави обвинения моя справедлив гняв! Това е … това е нахалство, сър!

Сега вече аз му обърнах гръб и тръгнах към вратата, но той ме хвана за ръката и ме спря. Пепелявите му очи святкаха гневно, безкръвните му устни нервно потрепваха.

— Какво търси дневникът на моята яхта под нара на Арики? — неочаквано ме запита той, като ме гледаше право в очите.

Въпросът му дойде като гръм от ясно небе. Обърках се и не знаех какво да отговоря.

— Вие мълчите! — каза Смит, като почна да се разхожда със ситни крачки из колибата. — Няма ли да ми кажете как е попаднал дневникът на моята яхта под нара на Арики? Аз чакам вашия отговор, сър! И не се опитвайте да ме лъжете … Е?

Той се спря пред мен с кръстосани ръце на гърдите и ме загледа изпитателно, като се поклащаше напред-назад — ту на пръсти, ту на пети. В друго време той би изглеждал смешен в своите къси гащета, които откриваха тънките му жилести крака, обрасли с гъсти сиви косми, но сега плантаторът стоеше пред мен заплашително строг, уверен в своя справедлив гняв.

— Чакам да ми отговорите! — заповеднически прозвуча гласът му. — Искам да ми кажете истината, а след това ще реша какво да правя.

Последните му думи прозвучаха като закана: „Да, ако е узнал за дневника на Магелан, мислех си аз, той наистина би могъл да напакости и на мен, и на капитана. Достатъчно беше да каже на Арики, че ние сме задигнали «белите му листа» и вместо тях сме поставили други «бели листа», и първожрецът щеше да дигне цялото племе на крак. А това беше много опасно.“ Все пак аз реших да не издавам страха си пред плантатора и му казах спокойно:

— Правете каквото щете, но не забравяйте, че не съм ви слуга и не съм длъжен да слушам грубите ви закани.

— Не сте длъжен, това е вярно — поомекна Смит и спря да се клати нахално. — Вярно е и това, че тук няма слуги и господари и всички сме равни. Е, добре! Кажете ми тогава в името на равенството, което тъй страстно защищавате, по какъв начин дневникът на моята яхта е попаднал под нара на Арики?

— Дневникът на вашата яхта? Под нара на Арики? — попитах го с престорено учудване, за да спечеля време. Работата беше много сериозна и всеки необмислен отговор можеше да ми навлече голяма неприятност.

Смит ме погледна и аз видях иронията в пепелявите му очи. Нима беше разбрал всичко? Нима знаеше за съществуването на дневника на Магелан?

— Да, сър — кимна с глава той. — С очите си видях дневника на моята яхта. Той е под нара, на който спи Арики. Първожрецът също ще го види и ще се хване за мене, разбира се… Какво да му кажа? Че дневникът сам е излетял от яхтата и сам се е пъхнал под неговия нар? Защо мълчите? Чакам вашия отговор, сър!

— Но… кой го е отнесъл там и защо?

— И аз това ви питам — кой го е отнесъл там и защо?

— Не зная — свих рамене.

— Не знаете! Но аз трябва да узная! Да, да, трябва да узная, защото аз ще отговарям пред първожреца.

— Защо пък вие?

— Защото съм най-близкият му приятел и ходя по десет пъти на ден в неговата колиба. Съмнението ще падне върху мен. Арики ще помисли, че аз съм бутнал под нара му тоя проклет дневник и съм измъкнал оттам книгата на тайните.

— Книгата на тайните? Ха-ха! — изсмях се малко пресилено и махнах небрежно с ръка. — Сигурен ли сте, че наистина съществува такава книга?