Остров Тамбукту

Но една заран се срещнахме. Аз отнесох при извора празните съдове, но преди да се скрия в храстите, туземците неочаквано излязоха от гората. Щом ме видяха, те се спряха изненадани. Спрях се и аз. Както диваците от селището на морския бряг, и тия бяха въоръжени с копия и стрели. Дали ще ме нападнат? Един глас ми шепнеше: „Бягай, спасявай се! Щом се оправят след първия страх, те ще те обградят и ще те убият или ще те затворят в някоя колиба. Така постъпиха и диваците от морския бряг: най-напред се страхуваха, а после добиха кураж. Бягай, докато не е късно! …“ Това беше гласът на страха. Но аз чувах и друг глас, който ми шепнеше: „Ако побегнеш, те ще разберат, че се страхуваш, ще хукнат подире ти и ще те убият с копията си. Не бягай, а се отдалечи бавно и ги следи. Ако не тръгнат подире ти, спасен си.“ Това беше гласът на разума и аз го послушах. Оставих празните съдове и бавно тръгнах надолу към водопада… Щом се отдалечих, двама туземци занесоха храната при извора и тръгнаха обратно. Аз им махнах с ръка да дойдат при мене, но те бързо прецапаха с босите си крака през реката и отидоха при другарите си. Техният страх ме окуражи — без да се колебая, тръгнах към туземците. Бях сигурен, че ще избягат, но те останаха на местата си. Беше късно вече да се спра или да се върна. Какво ще стане сега? Защо сам се пъхам в ръцете им?

Спрях се само на три крачки от тях. Те ме гледаха втренчено и следяха всяко мое движение. Кой знае защо, хрумна ми да седна. Може би с това исках да подчертая, че не ме е страх от тях? Или да ги убедя, че нямам лоши намерения? Не зная. Зная само, че се разкаях за своята необмислена постъпка, но беше късно. Аз бях напълно във властта на туземците и те можеха да ме убият или да ме затворят, както направиха техните събратя от морския бряг — стига да пожелаят.

Разделяше ни малката рекичка. Тук тя беше съвсем тясна — не повече от два метра. Щом седнах, дойде ми нова мисъл — да си измия краката в хладния поток. Докато развързвах връзките на обущата си и докато събувах чорапите, поглеждах към диваците. Лицата им изразяваха голямо любопитство, смесено с учудване. Сигурно за пръв път виждаха обуща и чорапи. Те бяха боси. Краката им, с напукани пети и сплескани ходила, бяха изподраскани от бодливите храсти. Те никога не бяха обували обувки или цървули.

Измих си краката, обух се и станах. Отидох при извора, взех паницата с яденето и се върнах в колибата.

След тази първа среща всеки ден виждах диваците. Изчаквах ги сутрин при извора и отивах при тях. Те ме разглеждаха отблизо, но щом погледнех някого от тях, той отвръщаше глава. Защо избягваха погледа ми — от страх или по друга някаква причина?

III

Постепенно диваците свикнаха с мене и аз свикнах с тях. След няколко срещи те почнаха да оставят копията и стрелите си на брега на реката и идваха при извора без оръжие. Някои дори се опитваха да разговарят с мене, но аз нищо не разбирах от езика им, както и те не разбираха думица от това, което им говорех на български. Почти всички дъвчеха някакви зелени листа и често плюеха. Лицата им не бяха намазани с черна боя, както лицата на крайморските туземци, но косите им бяха също тъй черни и гъсти. По-старите имаха бради и мустаци, но повечето бяха бръснати. С какво се бръснат? Копията и стрелите им нямаха железни върхове. Това показваше, че те не познават желязото, а още по-малко остри сечива като бръсначи, ножици и ножове. Спомних си за джобното ножче на капитан Стерн, извадих го и почнах да дялам с него една пръчка. Цветнокожите свирнаха с уста от учудване. Те явно не бяха виждали ножче. Подадох го на един от тях. Той пощипна късата си къдрава брадичка, сякаш размисляше нещо, след това се отдръпна и отказа да вземе ножчето.

Дивакът с къдравата брадичка се отличаваше от другите с по-високия си ръст и с многобройните си украшения. Беше доста едър, на около четиридесет години. В черната му бухнала коса бяха затъкнати два гребена от бамбук — единият над челото, другият на тила. От косите му стърчаха няколко пера от птици — черни, зелени, бели, жълти и червени. На двете му ръце, над лактите, имаше нещо, като гривни, изплетени от лико или от суха трева. Поясът му, малко по-широк от поясите на другите, също изплетен от лико, беше украсен с разноцветни раковини. Той ме гледаше кротко с тъмнокафявите си очи, като се усмихваше добродушно. Нищо враждебно нямаше в погледа му. Широките му плещи и мускулестото му тяло говореха за сила и здраве. По всичко личеше, че той е главатар на племето.

Както и крайбрежните туземци, новите ми познати бяха препасани с пояси без украшения. Всички имаха плетени гривни, някои и на ръцете, и на краката, всички бяха привързали за шиите си малки торбички. В торбичките им имаше различни раковини и сухи листа, от които свиваха цигари. Пушачите винаги носеха запалени главни да си палят цигарите.

Опитах се да заговоря главатаря с късата брадичка. Като сложих ръка на гърдите си, аз казах:

— Антон! Разбираш ли? Антон! Той се усмихна и повтори:

— Андо! Андо!