Остров Тамбукту

И останалите повториха след него името ми, макар че не както трябва. После мъжът с красивия пояс се удари с юмрук в гърдите и каза:

— Лахо! Тана Лахо!

Тана — аз бях чувал вече тази дума. Крайбрежните туземци така наричаха мъжа с трите разноцветни пояса. Тана сигурно означаваше старейшина или главатар.

След тана Лахо и другите туземци почнаха да се удрят с юмруци в гърдите и да изговарят имената си. Запомних няколко: Олам, Габон, Мадан… Но никой от тях не изговори думата тана освен Лахо.

Лахо извади от малката си торбичка няколко зелени листа от някакво растение, една малка ядка от орех и малка бучка вар и започна да ги дъвче. Даде и на мене няколко листа. За да не го обидя, опитах вкуса на листата, подправени с парченце вар и ядка от кентаров орех. Усетих парливи тръпки в устата си и изплюх тая странна дъвка. Туземците се засмяха. Листата бяха от бетел1, малко кисели, с остър аромат. Както се убедих по-късно, туземците много обичаха тази дъвка.

След това първо запознаване цветнокожите почнаха да идват при извора без страх, сядаха на няколко крачки от мене, пушеха или дъвчеха бетел и си приказваха, като често споменаваха името ми. Някои почнаха да идват и привечер. Най-често идваше тана Лахо, като се провикваше отдалеч: „Андо! Андо!“ Той пръв свикна с погледа ми и не се отвръщаше, когато го гледах в очите. Но и той, и другите нито веднъж не дойдоха долу на завоя на рекичката, където беше моята колиба. Те идваха при извора и ако не бях там, извикваха ме и аз отивах при тях.

Веднъж тана Лахо ми каза:

— Андо пакеги гена … Пакеги гена…

И посочи с пръст към небето. Аз свих рамене: не разбирам. Той повтори още няколко пъти същите думи, като ме гледаше някак особено и сочеше с пръст към небето. Аз се усмихвах и кимах с глава. Усмихваше се и Лахо. Той беше доволен, но от какво, не зная. Може би мислеше, че съм го разбрал?

— Пакеги гена — продължи Лахо. — Пакеги дидо карам ано — и той сви двата пръста на ръката си, после посочи към морския бряг.

От думите му разбрах само едно: мъчно, много мъчно ще науча езика на тия хора…

Веднъж показах на Лахо голямото дървено блюдо, в което бяха ми донесли храна, и го попитах:

— Как се казва това?

— Онам — отвърна Лахо.

Повторих думата и той кимна утвърдително с глава.

Взех копието му и пак попитах:

— Как се казва това?

— Гом — отвърна Лахо.

— А това? — и показах лъка му.

— Ака.

— А това? — посочих една от неговите стрели в плетената от лико торбичка, която висеше привързана за пояса му.

— У да.

— А това? — сега посочих пояса му.

— Саронга — отвърна Лахо.

Аз повтарях всяка дума и Лахо одобрително кимаше с глава. Така от ден на ден почнах да уча езика на туземците. Показвах на Лахо това, което беше най-близко до нас — трева, камък, вода, дърво, — и питах:

— Как се казва това?

Лахо ми отговаряше. Той разбираше какво означават думите „как се казва това“.

Седма глава. В селото на племето бома. Не съм желан гост. Нощен празник. Моят календар. Приятелят ми Лахо. Каша от кокосови орехи

I

Туземците всеки ден идваха по два и по три пъти при извора за вода и разговорът помежду ни започваше с думи, жестове и мимики. След това напълваха бамбуковите си съдове и си отиваха мълчаливо, без да кажат нито дума на прощаване, без да се ръкуват. Нима се страхуваха да се докоснат до мен? Учудваше ме и това, че те нито веднъж не ме поканиха в селото си, нито пък идваха в моята колиба.

Така мина един месец.

Веднъж туземците не дойдоха при извора два дена подред. Помислих, че се е случило нещо с тях, и на третия ден сутринта реших да ги потърся в селото им.

Слънцето още не беше се издигнало високо на небосклона, а горещината стана почти непоносима за човек като мен, който е живял в умерения климат на Европа. Особено остро почувствувах горещината, когато излязох от гората и тръгнах по пътеката край оградите на градините, където наблизо нямаше високи дървета. Разликата между температурата на сянка в гората и на открито място под слънцето беше доста чувствителна. Цяло щастие беше за мене, че си бях направил шапка от широки палмови листа. Без тая импровизирана шапка сигурно бих получил слънчев удар. Туземците ходеха без шапки, но косите им бяха доста дълги и образуваха на главите им нещо подобно на рунтав калпак, който ги предпазваше от слънцето. И все пак те бяха почти голи, как издържаха на горещото слънце? Особено жените, които работеха в градините по цял ден.

Пътеката ме заведе право в селото. И тук колибите бяха наредени в полукръг около малък мегдан като колибите, които бях видял в селото на брега на океана. Същите островърхи покриви, спуснати до земята, същите тесни врати, през които възрастен човек можеше да излезе само наведен. И тук вратите бяха поставени високо и приличаха на прозорци и те бяха направени от бамбукови пръти или от рогозки.