Остров Тамбукту

— Значи, човекът, на когото го дадеш, ще има копие, без да се е трудил да го направи?

— Всеки се гордее с копието, което сам си е направил — каза Боамбо.

Това беше вярно. Тук всеки имаше лък, стрели, копие, рогозки, домашни съдове и украшения, които сам беше си направил или беше получил „назаем“ от други. Това беше лично негово имущество. Колибите също бяха частна собственост, както и палмите край тях. Но градините бяха общи, на цялото село, и жените дружно работеха в тях, а мъжете ходеха на лов. Така племето изкарваше своята прехрана.

Петнадесета глава. Арики отново ме кани на гости. Дъщеря му Канеамеа. Арики иска да стана мъж на Канеамеа и първожрец на племето. Заплахите на първожреца. Канеамеа обещава да ми покаже белите листа

I

Дойде Зинга и ми каза, че Канеамеа ме чакала пред моята колиба. Останах много изненадан. Канеамеа? Дъщерята на Арики? Защо ме търси?

Зинга не знаеше.

Канеамеа стоеше до вратата на моята колиба и се усмихваше. Разноцветните раковини на нейната саронга блещукаха като малки звездички. Тя беше затъкнала в черната си къдрава коса няколко яркочервени цветенца от хибискус, а под плетените от лико гривни на ръцете й бяха затъкнати жълти листа от колеус. На шията й лъщяха два гердана — единият от мъниста, който аз бях й подарил, а другият от зъбите на кучета и диви свини. На ушите й потрепваха големи кръгли обици от лъскави мидени черупки.

Вгледах се в хубавото й лице с гладка, свежа, шоколадова кожа, в черните й вежди и очи, които излъчваха топъл блясък и си помислих, че и тя като Зинга имаше в кръвта си нещо испанско, което се проявяваше и в пъргавите й движения, и в стройната й снага, и в шпаньолския блясък на очите й.

Като видя, че разглеждам с интерес нейната премяна, тя засрамено наведе глава и каза тихо, че баща й поръчал да ида у тях.

— Защо? — попитах я аз.

— Той ще ти каже — уклончиво отговори Канеамеа.

Погледнах Зинга — и тя беше навела глава, а гъстите й ресници закриваха погледа й.

Тръгнахме с Канеамеа към селото. При завоя на пътеката аз се обърнах и видях, че Зинга още стоеше до вратата на моята колиба замислена и печална.

Пътеката лъкатушеше през гората. Дърветата хвърляха дебела сянка. Наоколо лъхаше прохлада и спокойствие. Въздухът беше наситен с гъсти благоухания на тропически растения. Ние бяхме сами с Канеамеа и аз пак я попитах защо ме вика баща й.

— Набу иска да те направи наследник на седемте пояса — тихо отговори тя.

— Наследник на седемте пояса? — учудих се аз. — Какво значи то?

— Не разбираш ли? Когато Арики умре, ти ще наследиш седемте пояса на мъдростта и белите листа. Ще станеш рапуо като него. Разбра ли?

— Разбрах.

Полъхна лек ветрец, листата тихо зашумяха. Канеамеа вървеше пред мене, защото пътеката беше много тясна за двама.

— Арики често говори против тебе — все тъй тихо продължи тя. — Вчера му казах: „Пакеги е добър, той прави нанай кобрай за болните. Защо го мразиш?“ Арики отвърна: „Пакеги е опасен. Той спасява хората от кадити.“ Тогава му рекох: „Набу ти си лош. Защо искаш пак да хвърлиш добрия пакеги в Голямата вода? Защо искаш да го убиеш? Знай, че на големия празник аз ще стана сахе на пакеги.“

Нейните думи ме учудиха. Когато излекувах Боамбо, дъщеря му Зинга беше казала същото на Арики. Тя беше му заявила, че на празника на Дао ще стане моя сахе, и чак тогава първожрецът се съгласи да живея в колибата за гости. Аз и досега не знаех дали Зинга наистина мислеше да стане моя сахе на големия празник, или каза това на Арики само за да го принуди да се съгласи да живея при племето. И си помислих, че и Канеамеа е пожелала същото, за да попречи на баща си да изпълни пъклените си замисли.

Арики беше седнал на нара в колибата и си пушеше с къса бамбукова луличка. Тъмното му набръчкано лице беше замислено и строго, малките му хитри очи разсеяно блуждаеха из полумрака на колибата. С кимване на глава той ме покани да седна при него. Канеамеа влезе с тихи, котешки стъпки, сложи пред нас делва с малоу и излезе. Ние останахме сами.

— Харесва ли ти нашият остров? — попита ме Арики, без да ме погледне.

— Харесва ми.

— А хората от нашето племе?

— И хората ми харесват.

— По-добри ли са от пакегите? — Той за пръв път ме погледна в очите.

— Има и добри, и лоши.

— Всички са добри — троснато каза Арики. „Всички с изключение на тебе“ — помислих си аз, но нищо не отговорих.

— Слушай сега какво ще ти кажа — продължи първожрецът. Реших да те направя калиман биля — голям човек. Искам да станеш даго на Канеамеа. Аз съм стар, а вятърът събаря старите дървета. Като умра, ти ще станеш рапуо на племето. Съгласен ли си?

Помислих си: „Аз, който бях решил да се боря против първожреца, сам да стана първожрец? Никога!“

— Това не зависи нито от тебе, нито от мене — отвърнах аз. — Когато умреш, племето ще избере за рапуо тоз, когото пожелае.