Остров Тамбукту

Тя нареждаше върху лавицата от бамбук измитите онами и черупки от кокосови орехи, в които бяхме се хранили. Сетне сбута главните в огъня и пламък освети стройната й снага. Мургавата кожа на лицето й изглеждаше още по-тъмна в мрачината, белите й зъби лъщяха в усмивка, която никак не изглеждаше весела, а дългите й черни мигли придаваха още по-строг и тъжен израз на лицето й.

Като изпушихме лулите си, ренгати стана и пак повтори:

— Моята колиба е твоя и всичко в нея е твое. Тауо ала — приятна почивка.

Той излезе. Ладао стоеше права до нара и тъжно се усмихваше. Белите й зъби блестяха в полумрака на колибата.

Огънят догаряше.

— Къде отиде ренгати? — попитах аз.

— Да спи — отвърна Ладао.

— Защо вън?

— Не разбираш ли? — усмихна се тя, като скръсти ръце на гърдите си. — Ти си наш гост и всичко в тая колиба е твое. Такъв е обичаят на нашето племе.

Аз казах, че зачитам обичая на тяхното племе, но аз съм пакеги, а обичаите на пакегите са други.

— Защо говориш за обичаите на пакегите? — упрекна ме Ладао. — Ти живееш на нашия остров…

— Тук е много задушно — казах аз, — ще ида да спя вън на хладина.

— Вън? — сепна се Ладао. — Ти не искаш да спиш в нашата колиба? А какво ще кажат утре хората? Гостът не спал в колибата на ренгати. Гостът за нищо не зачита ренгати!

Ладао млъкна. Огънят догаряше. Слаба светлина трептеше със златисти отблясъци по тъжното й лице.

— Добре — казах аз. — Тъй да бъде. А сега трябва да спя. Уморен съм. Много горещо беше времето днес…

— Нощта е дълга, ще се наспиш — тихо промълви Ладао. Тъмното петно на нейната сянка се движеше по стената като жив призрак. През вратата струеше прохладния нощен въздух, наситен с аромата на зрели плодове.

Ладао мълчаливо запали една лула и ми я донесе. След това седна на нара. Огънят угасна. Нощта нахълта в колибата и всичко потъна в непрогледен мрак. Гласът на Ладао звънеше като самотна птичка в гората.

— Тежко е на ренгати, тежко е на Ладао. Хората казват: „Ладао трябва да иде в друг род.“ „Трябва“ — казва ренгати. „Трябва“ — отговаря Ладао. Но аз не искам да ида в друг род. Какво да правя? Днес ренгати ми каза: „Сега ще дойде белият човек. Ще бъде наш гост. Искам да го направя хеноула — какво ще кажеш?“ „Нана“ — съгласих се аз. Ти дойде … Защо мълчиш?

Погледнах към тъмния ъгъл, откъдето идваше тъжният глас на Ладао. Стори ми се, че нейната тънка фигура се раздвижи и тръгна към мене. Смукнах дим, лулата за миг светна и пак угасна.

— Защо мълчиш? — повтори тя. — Утре хората ще ме попитат: „Пакеги, стана ли хеноула на ренгати?“ Аз ще кажа: „Не, пакеги отказа да стане хеноула на ренгати.“

Мъка и отчаяние звучаха в гласа й.

— Какво значи хеноула? — попитах я аз.

— Не разбираш ли? Хеноула, значи побратим.

Спомних си случая с капитан Джонсон на Соломоновите острови. Може би и оня главатар на племето е искал капитанът да му стане хеноула, но той отказал и нанесъл смъртна обида на главатаря. Да повторя ли и аз неговата неблагоразумна постъпка?

Неочаквано ренгати запя и прекъсна мислите ми. Гласът му беше тих и тъжен. Стори ми се, че плаче.

— Защо плаче ренгати? — попитах аз разтревожен.

— Той не плаче — тихо отговори Ладао. — Той пее…

— А защо гласът му е тъжен?

— Ренгати моли Дао да ни подари дете…

Осемнадесета глава. Мечтите на Амбо и интригите на първожреца. Урок по астрономия. Опасен лов. Риба, която изпуска електрически ток. Посещение на Зинга в яхтата. Какво може да направи една бутилка коняк. Заканите на Амбо. „Ти не си ми приятел!“

I

На другия ден, когато се връщахме в Букту, Амбо ми каза, че хората от Калио били много доволни от мене. Те дори искали да остана в тяхното село, докато излекувам всички болни.

— А какво ще каже Арики? — попитах го аз.

— О, той ще се пукне от мъка и яд!

Разказах на Амбо как ме заплашваше Арики, когато ме повика в своята колиба, но премълчах за предложението на първожреца да ме направи рапуо и наследник на седемте пояса на мъдростта. Изобщо аз не вярвах, че Арики сериозно иска да стана негов наследник, и виждах в предложението му някаква хитрост. Пък и аз не бих се съгласил да стана първожрец — аз, който бях против всякаква религиозна заблуда. Нима бих могъл да кажа на туземците, че Дао е велик благодетел, а рапуо е седем пъти по-мъдър от всеки човек на острова? Но все пак заплахите на първожреца ме тревожеха и аз се учудих, че Амбо гледаше леко на тях. Той смяташе, че Арики нищо не може да ми направи, но все пак ме посъветва да се пазя от него до големия празник. Тогава аз ще стана син на тяхното племе, а Амбо ще стане даго на Канеамеа и ще стъпи на шията на Арики.

— Даго на Канеамеа? — учудих се аз.

— Даго на Канеамеа — потвърди Амбо и щастлива усмивка озари лицето му.

— А тя съгласна ли е?

— Съгласна е.

— А Арики?

— И Арики е съгласен.